Тя прекрачи прага и бе посрещната от жена, чиято любезност противоречеше на грубоватата й външност и която я съпроводи до една стая на последния етаж, като настоя да й помогне да си легне.
— Не съм гладна, благодаря — промърмори тя. — По-късно… — Завъртя се и мигом потъна в забрава.
Събуди се в малките часове, без никаква представа къде се намира и — още по-стряскащо — коя е. Мина й през ум, че през рамката на прозореца, поприкрита зад полюшващи се пердета, би трябвало да се прокрадва сивкава светлина, ала в същото време съзнаваше, че това са глупости. Колибата на майка й нямаше нито прозорци, нито пердета, само огънят гаснеше бавно в огнището и червеното пулсираше и попиваше в тлеещата жарава. А дали не се намираше в морето, под брезентовия навес до кърмата, разпънат за пътниците с билети, загледана към закованите на небосклона неподвижни звезди, полюшвана в хамака на необятния океан. Само че подът под нея беше стабилен, не помръдваше, а през сводестите двойни прозорци със спуснати кепенци едва-едва се процеждаше нощта.
Аз съм в Атлантида, сети се най-накрая, успяла да събере парчетата от самоличността си сред бъркотията от противоречащи си изображения. Атлантида. Осъзнаването на този факт я изпълни с необяснимо чувство на паника. Понадигна се и остана така известно време, заслушана в звуците на нощния град: тътрузене на самотни колела, тропот на конски копита по паважа, викове, стъпки, тишина. Нещо липсваше — неизменния фон от приглушени гласове, сякаш жужащ пчелен кошер; плътната звукова стена, която в дълбините на съзнанието й се асоциираше с думата „град“. Не можеше да определи какво липсва. След малко пак полегна, бавно се отпусна и заспа.
Когато се събуди, бе минало доста време. Надигна се, все още замаяна от съня, и отиде да отвори кепенците. Слънцето се бе вдигнало високо и прежуряше. Възползва се от оставената стомна с вода, напълни глинения съд и си изми лицето и ръцете. После се облече и изпита съжаление, че не разполага с по-подходящи дрехи. Бричът, с който бе обута, беше подходящ за планински климат — свободни бедра, плътно пристегнати прасци и слабини, коженият плат — омекнал и еластичен, отънял от дългото носене. В Скайър си смени обувките със сандали и дрипата на гърба си със свободна риза от естествена, небоядисана материя, която изглеждаше сивкаво-жълтеникава. Въпреки това пак беше облечена прекалено топло. Кесията й беше втъкната в пояса под ризата; надяваше се, че парите ще й стигнат.
— Когато изпълниш Задачата си, няма да ти трябват пари — бе й казал Пустинника, но неговият поглед се рееше из звездите; той рядко попадаше в клопката на практическите дела.
Мъжът, изпратен да й бъде пазач и водач, носеше кесия, пълна с монети, но и той, и багажът му бяха отнесени през борда при свирепа буря по време на морското им пътешествие. А сега тя не помнеше дори името му.
— Ти си избрана — уведоми я Пустинника пред цялото село. Лицето му бе уморено, но погледът му искреше по-ярко от облян в слънце дъжд. — Записано е на небето и прошепнато с вятъра. Наблюдавам и слушам вече много-много време и ето че получих недвусмислено послание. Трябва ти само смелост и чисто сърце. Ако е нужна помощ, ще бъде намерена. Ти си посочена от Съдбата, а тя не допуска изборът й да се окаже погрешен.
Въпреки всичко странноприемниците струват пари, плащат се билети, такси, а дори Съдбата има нужда да й се помогне. Старейшините в селото отделиха от личните си богатства, които бяха продадени в Джен, за да й осигурят средства. Един-двама го направиха с подчертано нежелание — те нямаха добро мнение за Съдбата и още по-малко за безумното старче, което живееше само в планината и се вслушваше в гласове, неуловими за никого другиго. Но най-старият каза: „За селото е чест“, и толкова.
Тя намери масата, където й бе сервирана закуска, в двора под обсипано с цвят дърво. Странноприемницата не беше нито голяма, нито луксозна, но в двора й пръскаше шадраван, а по-нататък имаше басейн, където се бяха потопили неколцина от гостите. Тя с удоволствие би се присъединила към тях, но в северната й родина климатът и свенливостта забраняваха нехайното разголване. Докато вдишваше букета от аромати и се наслаждаваше на слънчевите лъчи, й хрумна, че откакто е пристигнала, нито веднъж не й бе замирисало на бунище. В Джен всичко бе просмукано от неизменната воня на страшно много хора, които живеят плътно един до друг; при дъжд по улиците на Скайър се изливаха реки от мръсотия. Капитанът на кораба обаче й каза, че Атлантида разполага с отточна система, която поддържа улиците чисти, а въздуха — приятен за дишане. Как не бе забелязала тази естествена свежест предната нощ! Явно наистина е била смъртно уморена, едва се е държала на краката си. Все още не можеше да си обясни защо.