Слънчевият часовник й показа, че минава пладне. Беше твърде късно за закуска. Взе си малко пресен хляб, извара и маслини и седна да се храни, без да бърза, наслаждавайки се на спокойния двор и особеното място. Шадраванът се издигаше в нежна водна кула, задвижвана незнайно от каква сила над корито от дялан камък, който никога не преливаше; над калдъръмения двор като тънка дантела падаше сянката на кичесто дърво; в един момент някъде отдалеч, откъм града, се разнесе звук на тъпан или гонг — дълбок тътен, който сякаш извираше от самите земни недра, за да предвещае проблем, появил се дълбоко под повърхността.
— Какво беше това? — попита тя ханджийката, която се появи малко след звука.
— Храмовият тъпан.
— Какво оповестява?
— Предупреждава — вдигна рамене жената. — Предстои церемония. Храмовите площи са свещени. По време на церемонии обикновените граждани не могат да влизат вътре… не че има много желаещи. Все пак, както се казва, мълвата е семе, разнасяно с вятъра — не е нужно да си видял лично. Последните жертвоприношения минаха всякакви граници.
— Но нали атлантидите почитат Незнайния бог — рече момичето. — Учили са ме, че Той е забранил жертвоприношенията.
— Атлантида не се управлява от никой Бог — отвърна тихо жената. — Винаги сме се гордели с това, а сега то е нашето проклятие.
— Тогава кой ви управлява? — попита момичето и още докато задаваше въпроса, почувства, че знае отговора.
Жената я изгледа изпод вежди.
— Откъде идваш, та не си чувала за Кралицата на кралиците?
Тя се изчерви, почувства се глупаво. Разбира се, че е чувала за Зохрейн, потомствената кралица. Че кой не е чувал за нея? Понечи да отвърне „Аз дори съм я виждала“, но преглътна думите си, съзнавайки, че това е невъзможно. Сигурно си спомня някаква картина… или пък статуя на жена със златно лице и коса като втвърдена лава; ръката й въздигната във властен жест. Споменът я притесняваше, понеже не можеше да го свърже с нищо конкретно.
— Внимавай — продължи жената. — Станали сме доста подозрителни към чужденци. Някога — в гласа й затрептяха презрителни нотки, сякаш изпитваше ненавист не само към съгражданите си, но и към самата себе си — посрещахме всички с отворени обятия, бяхме сигурни в своята защитеност и превъзходство. Сега се страхуваме от извънбрачните плодове, родени от утробите ни; от непризнатите внуци и правнуци; от мелезите, които могат да се върнат и да ни откраднат империята и Дарбата. Задължителна параноя, поне така се твърди. Но за теб няма опасност. Ти си прекалено бледичка, за да те вземе някой за кръстоска.
Момичето се усмихна учтиво и премина към по-важния въпрос.
— Защо са й на кралицата жертвоприношения?
Жената се поколеба, но все пак отговори на въпроса.
— Говори се, че иска да контролира самата Смърт. Вероятно жертвоприношенията са й нужни, за да я примами по-наблизо и да установи своята власт над нея.
Тя ще се опита да отвори Дверите на смъртта, така й каза Пустинника. Иска да премине отвъд и да се завърне жива, в нарушение на Върховния закон. Трябва да й се попречи. Ако Дверите бъдат отворени насила и Стената на битието се пропука, животът ще изтече през пукнатината. Така тя ще унищожи Магнита и ще изкорени земята. Трябва да й се попречи. Задачата й. Отчаяна и невъзможна. Ти си избрана. Във вените ти тече кръвта на Атлантида…
След като се нахрани, напусна странноприемницата и се отправи към храма.
Улиците из целия град бяха покрити предимно с павета от жълтеникав камък, какъвто явно се срещаше най-много в региона. Само няколко по-крайни улички и алеи бяха оставени без настилка, жълтееха от пръст. Всичко тук е златисто, помисли си тя — пътищата, къщите, колонадите, прахолякът по земята. Дори хората. Атлантидите бяха високи, нито слаби, нито дебели, с цвят на кожата от охра до маслиненозелено, косите им бяха в най-разнообразни тъмни тонове, от махагоново до виненочерно, постигано обикновено чрез къносване. Мъжете често ходеха разгърдени, препасани с колани и пояси, окичени с вериги, свободните им панталони, подобни на шалвари — пристегнати в глезените или под коляното, с къси кожени сетрета без ръкави, но обсипани с множество ремъци или с толкова плътна бродерия, че копринените парчета ставаха твърди като кора на дърво.