Почувства, че тук, в храма, се намира в самата утроба на града, че това е пресятата същност на Атлантида, нейното златно сърце, което е не толкова символ, колкото неподправено проявление на благосъстояние и слава, на неопровержимо превъзходство. Не беше място, където идваш да се преклониш пред божество, а светиня, където да обожествиш поклонника.
Незнайният Бог отдавна е преместен и изглежда още по-далеч поради самия факт, че е Незнаен: тук атлантидските богове издигат себе си на Негово място, придобиват неземни сили, винаги жадни за повече, отколкото Дарбата може да им даде. Тя почувства, че те са обречени, макар страхът й да нямаше нито основания, нито форма, и въпреки това храмът й се стори страховит и красив отвъд всичко, сътворено от човешка ръка. Дори безумните сънища, в които й се явяваше Зохрейн, изведнъж като че докоснаха нещо дълбоко в нея — копнежа да надхвърли възможностите си, да се опълчи на съдбата, да наруши закони, които не бива да бъдат нарушавани. Защото такава е същността на човешката природа: от момента, в който Луцифер се опълчи, ние сме го признали за един от нас.
Тя изтласка съпричастието си, което явно криеше опасности, и тръгна към балюстрадата, за да погледне в търбуха на огромното помещение. Необятният под се бе проснал далеч под краката й, като покриваше разстояние от близо двеста метра от стена до стена, огледалната му повърхност отразяваше златния таван като в езеро. Върху него, гравиран с тънки като паяжина и при все това съвсем отчетливи линии, беше изобразен кръг, който затваряше в себе си звезда или слънце с множество лъчи, а в самия център бяха изобразени няколко йероглифа или руни, чието значение тя не разбираше. В средата на залата бе разположен олтарът. Представляваше най-обикновено парче камък без никаква украса, може би поизгладен от морето, но с неправилна форма. Несъмнено имаше своето значение, макар и неясно за нея. Горната му част бе леко вдлъбната и отгоре бе поставено черно кълбо с размерите на змийско яйце. Щом погледът й попадна върху него, усети притегателната му сила с такъв замах, че сърцето й прескочи и дъхът й секна.
И в следващия миг осъзна, че златният храм, та дори и самият град не са нищо повече от декор, издигнати, за да приютят тази смъртоносна вещ — великолепният венец около зрънцето безкрайна сила. Пред погледа й енергията, която струеше оттам, сякаш се засили съвсем в синхрон с кипежа вътре в самата нея: въздухът запулсира, залата затрептя като мираж, потръпна на ръба на съществуването и само Магнита остана истински.
Тя се втурна през залата, стигна до една стълба и само след няколко широки крачки се озова долу, на нивото на земята. Силата, която я тласкаше напред, бе толкова могъща, че имаше чувството, че е прекосила просторния под буквално с две-три крачки. Олтарът внезапно се озова пред нея и тя положи ръце върху Магнита.
Не беше от камък — разбра го мигновено. Вярно, донякъде наподобяваше камък, просто защото беше по-твърд от всичко твърдо и по-тежък от всичко тежко на планетата. Ала тежината му бе някак вътрешна, не го дърпаше надолу, а някак го притегляше навътре към самия него. Не бе нито жив, нито мъртъв; имаше Живот, но не и Мисъл; беше сила без воля. Представляваше кълбо, съставено от толкова плътна материя, че вътре спокойно можеше да са скрити цели светове. Тя го докосна и потръпна, през тялото й премина вълна, като че съставена от прашинките на падаща звезда — опърли я с хиляди искрици, които пламнаха, ала не я изгориха. Ръцете й станаха прозирни, докато огънят, запален във вените й, засия през тънката й кожа.
Преодоляла ужаса си, замаяна и удивена, тя видя как скелетът й фосфоресцира, а множеството сухожилия, които обвиват и свързват костите й, се гънат като нишки жива коприна. После огънят угасна и ръцете й възвърнаха обичайния си вид. Магнита я пусна, но я остави олюляваща се — все едно й беше прилошало или бе пияна. Някъде долу отекна затръшната врата и чувството за надвиснала опасност се възроди в сърцето й. Подтичвайки, се добра до сводестата колонада, опасваща галерията, строполи се в основата на една колона и се сгуши в сенките.