— Не съм шпионин. Просто исках да разгледам храма, това е. Останалото е случайност. — Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. — Ти си в опасност. Дори не го осъзнаваш. Зохрейн изрично каза на Пазителя да се съсредоточи върху дванайсетте фамилии. Явно иска да увеличи значимостта на жертвоприношението. Каза, че последният, принесен в жертва, бил куц нимфелин. Смята, че Дверите на смъртта ще се отворят по-широко за тези, които са родени здрави и с благороден произход.
Последвалата тишина бе тягостна, сякаш мракът се беше сгъстил.
— Куц ли каза? — попита съкилийникът й. Гласът му бе изстинал.
Паузата се проточи няколко ужасни мига.
— Съжалявам — пророни Ферн.
Откакто бе пристигнала в Атлантида, тя сякаш разви друго ниво на сетивност по отношение чувствата на околните. Сякаш бариерите, които отделят самостойността на отделния индивид, бяха паднали и тя успяваше да комуникира направо с оголения пред нея дух. Усети го и със Зохрейн през онези няколко секунди, когато успя да надникне в озверялата от глад празнота на душата й — празнота, която й напомни за някого другиго, само дето не можеше да се сети за кого точно. А сега й се случваше в тъмното — с човек, когото дори не виждаше.
Почувства острото жило на скръбта, което се заби в плътта му изневиделица; тежестта на обща вътрешна болка. Скръбта му сякаш й бе смътно позната, а болката като че ли бе свързана най-вече с провал — с един от множество провали. Сякаш виждаше как животът му се разгръща в безкрайна схема от непостигнати дела, разочаровани приятели, врагове, които не би могла и не би опитала да пребори. Под булото на безгрижно лекомислие, ирония и самоирония тя сякаш го наблюдаваше как изследва самия себе си през кривите огледала, които показваха душата му грозна до уродливост. Тя дотолкова потъна в болката му, че почувства как острието раздира собственото й сърце.
— Явно е станало тази сутрин — рече той след доста време. — Обикновено не действат толкова бързо. Приключиха с мен още преди да съм започнал. — Мълчание. — Не съм голям герой, а? Идвам със закъснение да спася човек, който вече е мъртъв.
Пак мълчание. Този път тишината сякаш възнамеряваше да се проточи до безкрай. Ферн се втурна да говори, търсеше трескаво точните думи, с които да навърже идеите си, едва наполовина сигурна какво точно иска да каже и твърде притеснена да не се изрази погрешно.
— Никой не е герой през цялото време. Героят всъщност е най-обикновен човек, който извършва нещо изключително. Той не е рядка порода, въпреки всичко, което се опитват да налагат законите на Атлантида. Всички ние сме обикновени хора — ти, аз, Зохрейн и… и жреците, и пазачите, и робите. И ако опитаме и се провалим, но продължаваме да опитваме, отново и отново… ако извадим късмет и запазим надеждата си, ако се държим храбро… понякога успяваме да постигнем нещо. Героите не се раждат и не се изграждат — те сами създават себе си. Няма значение. Няма значение, ако се провалиш. Важното е да опиташ отново. — Думите й се изчерпаха и тя установи, че се е задъхала от бурния им поток, дори леко се изненада от порива си, явно изскочил от потайно кътче на съзнанието й.
Настъпи тишина, в която тя не можеше да прогледне.
— Мислех те за дете — рече той после. — За избягало от къщи хлапе, тръгнало да дири късмета си. Но ти говориш… като че ли си на хиляда години.
Аз съм неродена, отвърна мисълта й. Много векове неродена. Потръпна пред кошмара в главата си, вкопчи се в спомени, които сякаш се отдръпнаха в мрака, докато ужасът растеше и протягаше ръце към нея…
— Фернани?
— Наричай ме Ферн.
— На колко години си всъщност?
— На шестнайсет. — Имаше поне едно нещо, в което беше сигурна, един установен факт, в който да се вкопчи, без да бъде разколебавана от съмнения. На шестнайсет.
— Ууиноор беше на деветнайсет — пророни Рафарл след известно време. — Винаги е изглеждал доста по-млад.
— Добре ли го познаваше?
— Не бих казал. Бяхме близки със сестра му… той има близначка. Искам да кажа — имаше. Именно тя ме помоли да му помогна. Ти можеш да спасиш брат ми, така ми каза. Само ти. Ти си от рода Деворнин.
Известно време Ферн не каза нищо. Обзе я чувство, каквото рядко бе изпитвала преди — остро като игла, горчиво като злъч. Закипя вътре в нея като някаква емоционална зараза, обезцвети цялата палитра на духа й. Бяхме близки със сестра му… Беше я страх да проговори, за да не би гласът й да я издаде. Глупачка, укори се ядно. Глупачка. Та ти едва го познаваш…