Изведнъж прещрака. Чу се звук, който разпука въздуха и се вряза като мълния дълбоко в земната плът. В черепа й отекна нещо, което би могло да бъде звук или светлина, или и двете. За една много малка част от секундата мозъкът й сякаш се разпадна, късчета памет, мисъл, личност се разхвърчаха във всички посоки. Нямаше представа какво се случва с тялото й. Настана кратка борба, после я погълна черен мрак. Когато дойде на себе си, се намери превита одве, в устата си усещаше вкус на повръщано.
— Прилоша ти — рече Рафарл. — Върху мен.
— Извинявай.
Той продължаваше да я прегръща през рамо, помогна й да седне изправена. Тя опипа с ръка пода пред себе си и изруга на език, който нямаше представа, че знае.
Близо до тях се бе отворила цепнатина в мрака — розовееше се извит надясно процеп. Източникът на светлина бе слаб, но след толкова време в пълния мрак на тъмницата им се стори ослепително ярък.
— Това е вратата — предположи Рафарл. — Това… земетресение… или каквото там беше… явно я е отворило. Мисля, че резето се е счупило. — Изправи се и я повлече със себе си. — Хайде, ставай. Това е шансът ни да се измъкнем.
Вратата беше тежка, пантите — повредени. Наложи се да напънат здраво, докато успеят да освободят парчето метал и каменната ключалка да падне.
— Пазачите ще чуят — промърмори Рафарл.
Но не дойде никой. На поставка, окачена на стената, мъждукаше гаснеща свещ. Друга се бе превърнала в червеникаво тлеещо купче. Ферн се помъчи да си припомни от коя посока бе дошла, но напразно.
— Насам — рече Рафарл.
— Имаш ли представа накъде отиваш? — попита тя след малко.
— Не. И ако искаш да вървиш с мен, по-добре не питай.
Зад ъгъла попаднаха на тъмничаря и един от стражите. От устните на двамата мъже бе избълвала кръв и пяна, под кожата им се виждаха тъмни петна, като че от ударено или от вътрешни кръвоизливи. Ферн нямаше нищо против слабата светлина, която не й даваше възможност да ги огледа добре.
— Явно нещо ги е убило — но какво ли? — заразсъждава на глас Рафарл. Взе главния ключ от колана на тъмничаря и се зае да чука и вика пред всяка тъмнична врата, покрай която минаха, но никъде не получи отговор. Всеки следващ отчаян вик звучеше все по-мрачно и безнадеждно. Щом стигнаха до последната врата, той се зае да ровичка във връзката ключове, докато откри правилния, за да отключи. Бутна рязко вратата, направи крачка-две напред и се дръпна като попарен.
Ферн мярна сянка, която пресече светлинния сноп като ръка.
— Мъртви са — рече той. — Всички до един.
За миг тя сподели кошмара му да излязат изпод земята и да заварят Атлантида превърната в град на трупове, през който да се движат безцелно, без да знаят какво да сторят с остатъка от живота си.
— Чудно ми е как ние с теб оцеляхме — продължи той. — Може би стените на нашата килия са се оказали малко по-дебели от останалите. Странна работа. Никога не съм предполагал, че мога да бъда благодарен за съдбата си да съм хвърлен в тъмница. — Онзи призрачен смях, който в тъмното звучеше страховито, тук й се стори съвсем обикновен — едва ли заради светлината на факлата.
Не е заради стените, каза си Ферн. Аз съм причината.
Но не каза нищо.
Следващата врата бе по-различна. Това не бе тъмнична врата, а по-висока и по-широка, обкована с метал и украсена с атлантидската звезда слънце, изработена от някаква медна сплав, която на светлината на факлата изглеждаше кървавочервена. Имаше две резета. Отключиха я с най-големия ключ. Килията отвъд не се виждаше в тъмнината, но Ферн усети височина, дълбочина, простор. Лъхна я миризма, която тя знаеше, че усеща за първи път, ала въпреки това някъде дълбоко в съзнанието й, в древните, незабравени кътчета на родовата й памет й се стори позната. По кожата й пропълзяха иглички.
Рафарл взе факла от поставката на стената в коридора и прекрачи прага. Ферн го последва.
Таванът беше сводест; между арките прескачаха сенки, които потъваха зад колоните. Край стените имаше предмети, които бе виждала само веднъж преди — неща с шипове, решетки и вериги в антична крепост — не можеше да се сети къде — много отдавна и много далеч. Само дето онези от спомените й бяха потъмнели от времето, ръждясали от бездействие. А тези тук бяха наточени, излъскани до блясък. Употребявани. В единия край имаше прекатурен мангал, вероятно пометен от вълната на заклинанието. По пода се бе разпиляла пепел. Вляво факлата се отрази в множество повърхности: цял куп ножове, подредени върху пейка; ножове от всякакъв вид и големина, прави и извити, широки и тънки, с куки на върховете, спираловидни, с по две и по три остриета. Всички педантично почистени, блеснали в мрака.