Обичани.
В средата на стаята имаше каменна маса, правоъгълна плоча, вдигната горе-долу на височината на човешки ръст. На съответно разстояние бяха прикрепени ремъци. В четирите края беше поставена по една лампа под такъв ъгъл, че когато бъдат запалени и четирите, да не хвърлят сянка върху плочата. Тази пустота и празнина изпълни цялото й същество, погледа й, мислите й. Тя си каза: „Всичко е толкова безукорно чисто“. И после: „Откъде идва тази миризма, след като е толкова чисто?“. Но тя знаеше отговора на този въпрос. Чистотата беше неестествена, пречистване, което по никакъв начин не може да проникне през кожата. Но миризмата — тя беше стара и силна. Беше проникнала надълбоко, в сърцевината на камъка, в корените на сенките, в жилите на стените, беше се просмукала в тъканта на стаята. Имаше и други неща — звуци, гледки — спотаени под тишината и зад светлината на факлата. Писъци и шепоти. Паметта на кръвта.
Тя стоеше заслушана, уплашена от ехото, което не можеше да чуе. Щом сведе поглед, забеляза ръката си, стиснала ръката на Рафарл. Той не казваше нищо, само движеше факлата, а сенките се гърчеха, отскачаха от ниша в ниша. Тя се замисли за позлатения храм горе, за зародиша на силата в сърцето му, който сега бе разтърсен от сластта и алчността на Зохрейн.
И това е Атлантида, каза си тя. Това е утробата на града. Обратната страна на монетата. Без нея не биха съществували храмът, палатите, целият град.
Залата беше непокътната — с изключение на прекатурения мангал. Сякаш вътре имаше нещо, устояло на унищожението, някаква ужасяваща отрицателна сила.
— Казват — подхвана Рафарл, — че тази стая се намира точно под олтара. Явно това е центърът на силата. — След малко додаде: — Така или иначе, е празна.
— Дали? — попита Ферн.
На излизане той спря да заключи. Да не влизат хора. Каквото е вътре, да си остане там.
Изминаха няколко минути, преди да подхванат разговор.
— Приятелят ти не е загинал тук — рече накрая Ферн. — Принасянето в жертва става бързо. (Поне така се надяваше.)
— Загубил съм много приятели.
Стълбата нагоре се оказа неохранявана — пазачът на долната площадка лежеше проснат в неестествена поза, неподвижен като статуя.
— Може би и Зохрейн е мъртва — подхвана колебливо Рафарл.
— Не е мъртва — отвърна с изненадваща категоричност Ферн. — Да огледаме.
— Но ако не е мъртва…
Но Ферн успя да се промъкне покрай него и вече внимателно отваряше вратата. Щом пролуката стана достатъчно широка, се шмугна през нея. Рафарл я последва с неохота, леко изненадан.
Първото, което Ферн забеляза, бе пукнатината на купола. Тръгваше от далечната стена и стигаше почти до връхната точка — назъбена ивица, която тук-там се разклоняваше на тънки като косъмчета странични пукнатинки, а в един момент зейваше и откриваше гледка към небето навън.
По безупречния под бе нападала мазилка, валяха се парченца златни листа; дори в мрака се виждаше гъстата димна завеса, която още не се бе разсеяла. През процепа се бе промъкнал слънчев лъч, който падаше косо през залата и се стоварваше право върху пустия олтар. Крехката руна, която рисуваше върху мрамора, заслепяваше мандалата и всичко позлатено наоколо. Ферн така и не разбра защо й отне толкова време, докато забележи труповете. Бяха проснати в накъсан кръг около нишата зад олтара: повечето се бяха отдръпнали към колонадата или бяха запратени срещу колоните, два-три лежаха по-близо до центъра. Някой наблизо стенеше. Те притежават Дарбата, напомни си Ферн. Не всички са загинали.
— Това е вуйчо ми — отбеляза Рафарл, без да изглежда видимо натъжен, и посочи един от силуетите, който нито помръдваше, нито издаваше звук.
Тя хвърли бърз поглед на спътника си, огледа чертите му в профил, изпъкналия нос, хлътналите бузи. На скулата му личеше пресен белег, вероятно останал от скорошното му арестуване. Очите му не се виждаха. Това бе същият онзи просяк, дето я изгледа толкова многозначително — мъжът, с когото се запозна в тъмното. По дрехите му личаха следите от повърнато, оставени от нея. Тя потръпна при допира на нещо едновременно непознато и неочаквано близко.