Звук от сърцето на залата я изтръгна от мислите й. Едно от телата край олтара правеше опит да се надигне, сграбчвайки камъка. Ярката ивица слънчева светлина замъгляваше всичко отвъд, дори повече от предметите в далечината и фигурата едва се виждаха. Тъмнината я обгръщаше като разпуснати коси и жълтеникави паяжини се вкопчваха в крайниците й. Движенията й бяха тромави от слабост или болка, чуваше се накъсано дрезгаво дишане, което отекваше в просторното помещение.
Човекът не бе забелязал новодошлите: цялото му внимание бе съсредоточено върху нещо, което стискаше в ръката си. Сковано и олюлявайки се, фигурата се затътри към светлината. Главата бе клюмнала напред, пръстите бавно се разгърнаха. Слънчевият лъч падна точно върху отворената длан и освети предмет със странна форма. От това разстояние Ферн не можеше да се надява да различи какъв е предметът, но въпреки това знаеше. Сякаш винаги е знаела.
Ключът.
Десета глава
— Трябва да се махаме оттук — рече Рафарл. — Веднага.
Ферн кимна и му позволи да я дръпне обратно в сенките между колоните. Докато отстъпваше, тя забеляза нещо вградено в най-близката колона — клиновидна отломка черен камък с големината на човешки палец. Мраморът около парченцето се цепеше, тъничките ивици се разпростираха видимо във всички посоки. Магнитът, рече си тя. Сигурно навсякъде са се разхвърчали парчета от него. Но ключът… нали ключът е ядрото…
— Трябва да го вземем — пророни тя и се дръпна от него.
— Да вземем кое?
— Ключа. Не знам как точно го е постигнала, но когато е счупила Магнита, едно парче от него е приело формата на ключ. Вероятно е парче от ядрото. Ще го използва, за да отключи Дверите на смъртта.
Разговаряха съвсем тихо, защото някои от проснатите на пода тела бяха започнали да се надигат. Другите продължаваха да лежат неподвижно. Ферн забеляза, че от гърдите на един стърчи парче от Магнита, сякаш стрела без пера. Беше проникнало в него с такава сила, че сигурно бе разтрошило гръдната му кост. Парчето бе потънало в раната почти изцяло, около него лениво бълбукаше кръв.
— Смъртта не подминава никого, дори Даровитите — отрони мрачно Рафарл. — Защо да бързаме, преди да ни е дошло времето?
— Ти не разбираш. Когато умрем, напускаме този свят. Не знаем къде отиваме — на друго място, в друга вселена… просто някъде. Не ни е дадено да знаем. Но ако Зохрейн успее да отвори вратата, докато е все още жива, тя вярва, че ще победи Смъртта и ще може да прескача между световете, когато си пожелае. Това не е позволено. То е нещо като… — Опита се да си припомни думите на Пустинника. — … пролука в Стената на битието. Самият живот ще бъде всмукан в нея. Това би било краят.
— Откъде знаеш всичко това? — попита Рафарл. — Местните хора се страхуват от кралицата, но едва ли биха й помогнали, ако знаеха, че по този начин ще се самоубият. Що се отнася до самата Зохрейн, тя най-вероятно е луда, със сигурност е зла, но в никакъв случай не е глупава.
— Тя е ограничена — каза Ферн. — Това е част от нейната мания. Вече съм се сблъсквала с това.
— Имаш богат опит за шестнайсетгодишно момиче.
— Слушай, ще ми помогнеш ли или… просто ще си бъбрим?
Но всякакви шансове за разрастване на набъбващия спор бяха внезапно прекъснати. Пристигна отряд стражи, за щастие през друг вход. Зохрейн, стиснала ключа в дланта си, събра последни сили и се зае да раздава заповеди с обичайния си нетърпящ възражение тон. Оцелелите представители на управляващи фамилии започнаха да се надигат, като едни търсеха опора в хората наоколо, други прескачаха безжизнените трупове на своите близки.
Ферн забеляза Иксаво, който седеше с клюмнала глава, опрял гръб в една колона. Стана й странно, че го вижда жив, знаейки за ненавистта му към Магнита. Щом той вдигна глава, светлината обля обезобразеното му лице, което изглеждаше още по-страшно след освобождаването на тези мощни свръхестествени сили. Увредената плът сякаш едновременно се бе разпростряла и свила, изкривявайки грозно устните му, придавайки на очите му злобен и циничен блясък. В излъчването му имаше нещо, което й се струваше особено притеснително, нещо, което Зохрейн бе пропуснала, нещо необяснимо сбъркано. Притесняваше я все повече с всеки следващ път, когато го забелязваше, сякаш мисълта й крещеше предупредително, но слухът й не долавяше нищо. Ала каквото и да бе то, тя не успя да го задържи в съзнанието си, а Рафарл я стискаше за ръката и я дърпаше настрани. Този път не му се противопостави.