Той надзърна през една врата наблизо и веднага отскочи назад, метна се на пода, като повлече и Ферн със себе си.
— Прави се на умряла — изсъска в ухото й. — Два трупа повече няма да им направят впечатление. — В мига, в който тя застина неподвижна на пода, в залата влетя втори отряд стражи.
Но Ферн и Рафарл имаха късмет. Новодошлите се отправиха направо покрай колоните към центъра на нишата с олтара. Зохрейн вече си тръгваше, като пътьом даваше разпореждания на вървящия плътно зад нея Иксаво. Той явно се бе възстановил доста бързо. Заслушана в гласа му, докато той на свой ред раздаваше нареждания и крещеше заповеди, Ферн отклони вниманието си от надвисналата над главите им непосредствена опасност. В гласа му долови празнина, която знаеше — неясно откъде — че не би трябвало да я има. Беше глас, който някога вероятно е бил мил и приятен, стига да я нямаше тази грачеща нотка, от която звучеше едновременно мек и груб — едно тъничко пропукване, което променяше тона изцяло. Запита се дали увреждането на кожата му е повредило и гласните струни, унищожавайки тяхната красота и звучност.
— Като ти дам знак, бягаме — прошепна й Рафарл.
Хукнаха в най-неподходящия момент. Иксаво се извърна, погледът му срещна очите на Ферн, ококорени в другия край на залата. Лицето му застина, устните му се разтвориха, за да изрекат дума, която тя не бе нужно да чува. Заля я вълна от тишина, която за момент ги вкамени. Думата, която той едва прошепна, отекна в главата й. Ти.
Побягнаха.
Ферн чу зад гърба си бързи стъпки, придружени от вика на Иксаво: „Момичето! Искам момичето!“. Заповедта му предизвика пълно объркване. Късата коса и кожените бричове на Ферн объркаха хукналите най-напред войници, които забавиха крачка и се заоглеждаха отчаяно за момиче, което трябва да заловят.
Рафарл, който веднага усети забавянето, се погрижи да задълбочи колебанията им.
— Тръгна натам! — рече услужливо той и посочи надясно покрай колонадата.
Стражите хукнаха към изхода. Рафарл сграбчи Ферн за ръката и я задърпа надолу по стълбите. Спечелиха няколко безценни секунди, но не достатъчно. Преследвачите им щяха да разберат грешката си съвсем скоро и да се върнат след тях.
Рафарл пресече улицата и двамата потънаха в района на пазара, шмугваха се бързо и рязко в тесни криволичещи улички, осветени от мъждукащи светлинки. Двама-трима от преследвачите не се заблудиха и бяха по петите им, но Рафарл ловко усукваше глезен около краката на масите, покрай които минаваха и намираше силен съюзник в сергиите, като изсипваше разнообразното им съдържание на пътя зад себе си. Но на мястото на всеки повален преследвач се явяваше нов. Гражданите не показваха желание да се включат в преследването — продавачите се нахвърляха върху стражите и ги обвиняваха за разпиляната си стока, надигаха се възмутени скандалджийски гласове, сърдити хора ругаеха тичащите.
Рафарл се шмугваше през входове и попадаше сред дворчета, където се вършеха потайни сделки и където никой не се обръщаше след бегълците, катереше се по стълби, изскачаше през прозорци, мяташе се на покриви.
Ферн мярна пред тях поредната врата — сводеста ниша, издълбана в каменна стена, най-обикновена на вид. Рафарл, който продължаваше да е начело, скочи от покрива върху балкон, от балкона на съседна тераса, сграбчи дръжката и напъна с рамо. Дървените прозорци и вратите не бяха боядисвани отдавна, боята се бе олющила от жегата и се бе обезцветила почти до бяло. През трегера пробяга гущерче. Тръпката, която пролази по тила на Ферн, проникна под повърхността на паметта й и заслиза към центъра на съзнанието й. Тя кресна предупредително, сграбчи го за ръката и го дръпна в мига, в който вратата поддаде. И двамата се проснаха по гръб на терасата. Вратата се залюля над празно пространство.
Сградата зад нея или се бе срутила, или бе частично унищожена: нямаше под, зееше пропаст, на дъното на която се провиждаха клоаки. Двамата се изправиха бавно, от градския прах бузата на Рафарл бе станала кафяво-зеленикава.
— Как разбра? — попита той. — Няма как да си видяла нещо.