Тя поклати глава. Бе мярнала само гущерчето и олющената боя. Но гущерчето вече го нямаше, а вратата бе от масивно дърво, грубо издялано. Не можеше да го обясни.
Нямаше време за приказки. Рафарл хукна през поредния прозорец, заредиха се други входове и изходи, слизаха и се изкачваха по улици и улички. Ферн го следваше доверчиво. Преследвачите им бяха изостанали, погълнати от тресавището на възмутеното гражданство, изгубени в лабиринта от безистени и алеи.
След известно време Ферн осъзна, че се намират в съвсем различна част на града. Улиците бяха станали по-широки, тълпите се поразредиха. Безкрайният поток от каруци, карети и файтони, който се изливаше през главните градски артерии, тук почти бе пресъхнал. Зад сводести порти се гушеха скрити градини, от които се разнасяха сладостни ухания на цветя и ромон на падаща вода. Спряха насред площадче, където от отворената паст на зяпнал делфин се изливаше вода в кръгъл басейн.
Ферн въздъхна с облекчение и приседна на парапета, а Рафарл скочи направо вътре и потопи глава под струята, наслаждавайки се на блажения хлад и на възможността да отмие мръсотията от лицето и косата си. Опърпаните дрехи бяха прилепнали за тялото му като кожа: виждаха се изпъкналите мускули, хлътналият релеф на плът, която бе лъскава и млада, недокосната от изпитанията на живота.
Прищя й се да последва примера му, но се притесняваше, пък и знаеше, че кожените й бричове ще полепнат по тялото й от водата. Накрая той се изправи, разтърси къдрици и по краката и ръцете на Ферн пръснаха капчици. Той се обърна и тя за пръв път имаше възможност да го огледа на светло. Беше мургав като бронз, златист като града. Косата му полегна върху гърба в опърпана грива, подстригана напосоки, непипната на места. Имаше изпъкнали скули, над които грееха кристално кафяви, бистри като вода очи.
— Е? — попита той, очевидно разгадал любопитството в погледа й.
Тя отвърна очи под предлог, че иска да измие лицето и врата си.
— Ела при мен — рече той.
— Не мога. Дрехите ми…
Той огледа кожените й одежди и сбърчи чело, явно разбрал какво има предвид. Сви дланите си в шепа, поднесе ги под водната струя, после ги вдигна към устата й, за да пие. Тя залочи като коте, но не постигна особен резултат, само си накваси езика, избухна в смях, после изведнъж стана сериозна. Щом той се засмя в отговор, тя забеляза, че му липсва долен зъб и това му придаваше по-скоро вид на хулиган, отколкото на двайсетина и нещо годишен мъж.
— Раф — рече тя. За пръв път се обръщаше към него така.
— Ферн — отвърна той по аналогичен начин. Оглеждаше я с вниманието, с която го бе изучавала тя, за да види в нея странник с варварски вид, приличащ на момче и не съвсем, с непрактични и неудобни одежди. Изглеждаше бледа и крехка като цвете, хладна като северен бриз, но въпреки това той усещаше у нея решителност, която можеше да се сравнява с неговата, ако не и по-силна, една сърцевина, по-твърда от диамант. А зад зеленикавите й очи зърна искрящ кладенец на разум, познания, далеч надхвърлящи обичайните за нейните шестнайсет години, едновременно несвойствени и неразбираеми.
— Почти сигурно е, че щях да загина през онази врата, ако не беше ме дръпнала — рече той. — А тъмницата в храма… там оцеляхме. Оцеляхме, въпреки че мнозина други умряха. Все някаква частица родова памет е оцеляла в главата ми, за да ми е ясно, че това не е нито късмет, нито случайност. Ти притежаваш Дарбата. Атлантидската нишка в теб вероятно идва от много далеч, но въпреки това е там. Сигурен съм. — Той млъкна, но тя не взе думата. — Защо не ми каза?
— Чух, че това може да ми донесе неприятности тук. Народът ти ревниво пази наследството си. Мога ли да ти се доверя?
— Можеш ли?
— Да.
— Тогава защо…?
Тя сведе поглед към дланите си, заровичка нещо из ръба на блузата си.
— Не знам. Пустинника край селото ми каза, че притежавам Дарбата… ти сам го каза… но аз не съм убедена. Понякога я усещам толкова силно… а друг път е абсолютно пусто. Може би просто ме е страх. Страх ме е да я притежавам, да я използвам… страх ме е да не навредя на някого. Нямам предвид, че ме е страх от местните власти. Вероятно би трябвало да ме е страх, но не е така. Явно нямам време за това. Откакто пристигнах, се чувствам ужасно объркана. Сякаш главата ми е потопена в блато, пълна е с мисли… с образи… които не разпознавам. Когато съм в опасност, когато усетя силата, когато се приближа твърде много до Зохрейн… тогава мисълта ми се прояснява. Трябва да има нещо, което бих могла да направя…