— Ти си шпионин — подхвърли с насмешка Рафарл.
— Не съм. Бях изпратена…
— От кого?
— От Пустинника… струва ми се. Не знам. Не знам. Но ти ще ми помогнеш — в това съм убедена. Нали затова се срещнахме.
— Напротив, грешиш — отвърна направо Рафарл. — Нямам намерение да се забърквам в някаква тайнствена мисия, при положение че дори пратеникът не знае нищо за нея. Цялата тая работа ми звучи твърде религиозно. Не вярвам в религията — в никоя религия. Това е най-глупавото извинение за проблем, което някога е измисляло човечеството. Както и да е, вече не смятам да помагам на когото и да било — явно не ме бива много-много в тия неща. Достатъчно ми е трудно да помогна на самия себе си.
Очакваше възражения от нейна страна, ала челото й се сбърчи в несвойствена мрачна гримаса — явно още не бе успяла да преодолее собственото си объркване.
— Какво смяташ да правиш? — попита я той.
— Не съм решила.
Той въздъхна, но тя като че ли не го чу.
— Най-добре ела с мен.
Излязоха от площада и се насочиха към планината, като пресякоха околовръстния път и се заизкачваха по една от множеството павирани пътеки, които се виеха между отделните тераси и заобикаляха почти отвесни стълби, врязани в хълма. Слънцето бе паднало съвсем ниско и един самотен облак с форма на протегната ръка впиваше дълъг пръст в западна посока. Връз града полягаха дълги сенки. Меката вечер обвиваше поляните от двете страни на пътеката; над обработените градини и сред кичестите корони на дърветата се носеше птича песен.
Въпреки всичките премеждия и ужаси, през които Ферн бе преминала този ден, чудото на Атлантида си оставаше в сърцето й — във вечна опозиция на всяко събитие, на всяко чувство, и тя продължаваше да разглежда света около себе си с широко отворени очи, сякаш в стремеж да запечата всяка нова подробност в променящите се гънки на съзнанието си. Някъде в дъното на мислите й блуждаеше неясната увереност, че един ден ще си тръгне и Атлантида ще бъде безвъзвратно загубена, ала въпреки че я глождеха по-тягостни мисли, винаги когато успееше да се откъсне от тях, бързаше да се съсредоточи върху гледките и звуците на най-красивия град в историята на света, за да направи така, че да запечата образа му в ума си за дълго, след като той престане да съществува.
Изведнъж се видя в един неопределен момент в бъдещето, как стои в странна стая край четириъгълен прозорец и съзерцава пейзаж, който няма нищо общо с Вирок — странно, колко трудно й ставаше да си спомни родния си град. Знаеше, че мислите й са насочени към Атлантида, че се мъчи да улови гледки и сцени, които отминаваха бързо покрай нея дори в този миг.
Следобедът беше дълъг, но не достатъчно, часовете се бяха проточили, за да оплетат мрежа от вълнения и страхове и бяха побягнали напред, преди да е успяла да улови дори един-едничък миг и да му се наслади на спокойствие. Небето сякаш бе твърде необятно, за да успее слънцето да го прекоси само за ден, но в тропиците мракът пада бързо и кървавочервеният слънчев диск вече започваше да потъва в мъглявината над хоризонта, докато пурпурната ръка на облака сякаш добиваше повече плътност и се разстилаше над него, като разперваше широко пръсти и го натискаше към забвение.
Докато се взираше в последните лъчи светлина напред, Ферн забеляза мраморни стени, които бяха обагрени не само от залеза, иззад тях надничаха ниски обли кубета сред високите корони на кичести дървета с яркочервени листа.
— Какво е това? — попита тя Рафарл.
— Розовият палат. Фарук го построи за Тамисандра, понеже старият дворец в долната част на града не й се нравеше. Но той умря месец след като сградата бе завършена и тя нямаше право да живее повече там. Прекара остатъка от живота си в къща край морето, доста далеч от тук. Сега Розовият палат е официалната резиденция на Зохрейн.
— Красив е — отбеляза Ферн.
— Много е висок. Тя обича да гледа на поданиците си отвисоко.
Той свърна надясно от пътеката и я поведе през една портичка към затулена горичка, където беше толкова сумрачно, че почти нищо не се виждаше. Изкачиха няколко стъпала и се озоваха на веранда; имаше няколко прозореца, облени в светлина, и сводест вход с поклащаща се пищна завеса вместо врата. Щом минаха през нея, кристалните мъниста, с която бе украсена, заблестяха. На диванчето отсреща седеше сама жена, която скочи насреща им с вик.
— Раф! О, Раф!
Прегърна го. Той отвърна хладно, очевидно смутен от милото посрещане.