Пръкналият се наскоро страх се възроди, загриза периферията на съзнанието й, но тя не му обърна внимание. Нищо не можеше да направи по въпроса, нищо не й се правеше; трябваше просто да следва съдбата си и да вярва в звездите, които я бяха изпратили.
Излезе от банята и пак се уви с хавлиената кърпа. В съблекалнята я чакаха приготвени дрехи — свободни панталони, зелени и ефирни, пристегнати около глезените; сребърни сандали; елече, извезано с перлички. И неизменният воал, украсен с бледи листенца, като призрак на изчезнала гора. Не знаеше какво точно да прави с него, затова просто го метна на раменете си, а тъканта, наелектризирана от търкането на коприна в коприна, прилепна по тялото й.
— Прекрасна си — посрещна я Езрамѐ. — Голям късмет е, че си такава дребничка. Дрехите ми ти пасват почти идеално. Панталоните са ти малко дългички, но няма значение.
— Толкова сте добра — подхвана Ферн, внезапно осъзнала, че носи дрехите на любезната домакиня, но Езрамѐ с рязък жест сложи край на разговора по този въпрос.
— Воалът не се носи точно така… дай да ти покажа, ето. Говори се, че някога жените го носели от свенливост. И до днес е прието да се мята на главата на обществено място, поне при тържествени случаи. Ала жените в Атлантида не обичат да крият красотата си и с течение на времето воалът започнал да става все по-прозирен, а днес се е превърнал едва ли не в модно допълнение. Е, има изключително редки и ценни екземпляри.
— Като вашия ли?
— Този е наследствен — призна Езрамѐ с леко мрачна усмивка. — Дело е на моята баба, Фаидѐ Деворнин, жената с най-силната Дарба в рода ни. Според легендата този воал предпазва всеки, който го носи. Не може да бъде нито изгубен, нито откраднат, а само предоставен на другиго. Виждала съм с очите си как украсата му се променя, но може да е защото е толкова голям и богато украсен, че още продължавам да откривам нови мотиви по него.
— Вие притежавате ли Дарбата? — попита Ферн, но почти веднага съжали за въпроса си. По изражението на Езраме й стана ясно, че е навлязла в твърде лична територия.
— Донякъде — отвърна след дълга пауза.
— Но… — поколеба се Ферн, забелязала, че лицето на събеседничката й носи белезите на умора и скръб, причинени от неизменното остаряване.
— Предпочитам да не я използвам. Не ми е притрябвала нито власт, нито дълъг живот.
— Разбирам — прошепна Ферн и наистина беше така.
Тримата седнаха да се хранят в салона, който гледаше към градината. Прозорците бяха с мрежи против насекоми. Вътре имаше много свещи, които обливаха помещението в трепкащо злато.
Така ще го запомня, рече си Ферн, изтласкала на заден план мисълта за каменната килия под храма, вечно тънещ в злато, и денем, и нощем. Ще го помня дълго след като вече го няма…
Внезапно през тялото й премина ледена тръпка въпреки горещата нощ. Рафарл също се бе изкъпал и преоблякъл, огледа я, но не каза нищо. Един роб им поднесе ориз със стафиди и подправки, зеленчуци, наситнени и нарязани на странни форми, риба и морски дарове.
— Пастрокът ти няма да се върне — обърна се Езрамѐ към сина си. — Напоследък предпочита да прекарва нощите си другаде. Недей, скъпи, не казвай нищо. За мен също е по-добре, знаеш го. Пък и така имаме възможност да поговорим.
Вестта за смъртта на брат й бе донесена от слугата, съпроводил го до храма; официална информация не бе получена и не й бе позволено да се погрижи за трупа му. Рафарл й разказа останалото — историята за собственото му задържане, срещата му с Ферн, разговорът между Иксаво и Зохрейн, който тя бе дочула, счупването на Магнита и унищожението, на което те бяха станали свидетели. Докато Рафарл говореше, майка му потопи лице в дланите си.
— Не знам дали да се радвам или да скърбя — рече тя. — Магнита е причина за толкова злини и въпреки това той не е, искам да кажа, не беше нещо лошо само по себе си, или поне аз така смятам. Злото се прави от хората, не от предметите. Силата на Магнита е създала нашия град и нашата империя, но аз се опасявам, че ние сме проядени отвътре. И без източника на тази сила кой знае какво ще се случи с нас? — Вдигна чашата си, но не отпи. В очите й блуждаеха сенки. — Чувствам… със сърцето си усещам, че наближава краят.
Рафарл протегна ръка да я докосне. В гласа му трептеше едва доловима закачлива нотка.
— Тъй като миналото беше мрачно, очакваш, че бъдещето ще е още по-мрачно. Корените на Атлантида, Миѐ, са дълбоки. Съмнявам се, че дори разбиването на Магнита ще им повлияе. Както и да е, Ферн е по-смела в предчувствията си дори от теб. Според нея амбициите на Зохрейн биха могли да унищожат не само града, но и целия свят. Тя смята, че би могла да предотврати това и че аз ще й помогна, но то е като да гониш дъгата…