— Изоставаш — обърна се назад Рафарл. — Гледай да вървиш плътно зад мен.
Факлата на Ипфор мъждукаше и димеше доста по-напред. Ферн се затича, за да ги настигне, и едва не се строполи на земята, когато нещо рязко изскочи изпод обувката й и изчезна в слузестата вода. В тъмните канали се спотайваха и други същества, които не се гърчеха, носеха се плавно и мързеливо или се закачаха за някой невидим пън, твари с проскубани остатъци от козина или с олющени люспи, неизменно разтерзани и уродливи. По някои от тях все още личаха червени кървави белези. Каналът постепенно се разшири и вонящият поток стана по-дълбок и по-бърз: обектите започнаха да преминават покрай тях, а не да остават зад гърба им. На едно място Ферн мярна назъбен гребен с дължина един-два метра, който проряза водната повърхност и насреща й се облещиха чифт искрящи очи.
— Придържай се до стената! — предупреди я Рафарл, а Ипфор ускори крачка.
Ферн нямаше никаква представа колко време са вървели. Накрая спряха на дъното на вертикална шахта, която се губеше нагоре в черния мрак. В скалата бяха издълбани стъпаловидни жлебове с ръждясали метални ръкохватки от двете страни. Ипфор остави факлата в една поставка на стената.
— Ще трябва да се оправяте на тъмно. Нужни са ми и двете ръце.
Свали си обувките и тръгна да се катери. По знак на Рафарл Ферн го последва, увесила сандалите си около врата. Не попита нито колко е висока шахтата, нито колко време ще отнеме изкачването. Сграбчи първата ръкохватка и веднага почувства слабостта на пръстите си, ръцете й явно бяха прекалено крехки, за да задържат тежестта на тялото й за повече от няколко минути. Притисна се до скалата, вкопа пръстите на краката си в жлеба и се съсредоточи върху постигането на равномерен ритъм на катерене. Усети Рафарл плътно зад себе си, дори веднъж, когато тя залитна, той веднага я подпря с ръка върху кръста. Факлата под тях се смали до малко оранжево кръгче, което скоро стана колкото монета. Пред тях — вече на доста голямо разстояние — Ипфор пълзеше по скалата чевръсто като гущер.
Ферн не го виждаше, но чуваше бързите му движения и от време на време пъшканията, съпътстващи усилието на изкачването. На няколко пъти кракът му откъртваше парченца от скалата, които се посипваха по главата и раменете на Ферн. На фона на отдалечаващите се звуци от стъпките му нагоре и чезнещата долу светлина на факлата Ферн имаше чувството, че виси в тъмна бездна, че се катери безспир, че не напредва нито крачка, че не отива наникъде.
Спомни си за един съвсем скорошен инцидент — безкрайна стълба, сводести входове, сякаш излезли от приказките, безплътни като пара стени и колони… Но макар споменът да й се струваше ужасно близък и жив и тя да бе сигурна, че е важен, не можеше да го задържи и да го хване. Беше отчаяно благодарна за присъствието на Рафарл, който я насърчаваше без думи, даваше й кураж със самото си присъствие. Тя не каза нито дума. Може би се опасяваше, че гласът ще й измени.
В един миг шумовете над главите им стихнаха. Настъпи дълга пауза, после нещо проскърца бавно и мъчително, сякаш резе помръдна в ръждясала скоба, изграчи стара панта. Появи се смътен светъл кръг, който се открои на фона на черния мрак, но пред него бързо изплува Ипфор — кривокрак и пъргав, повече приличащ на насекомо, отколкото на влечуго. Ферн забърза. Едва когато се озова навън и отвори уста да вдиша с пълни гърди пълноценния въздух, сякаш номад, попаднал в дългоочакван оазис, тя осъзна, че краката й треперят от напрежението, а пръстите й са отмалели от стискането на дръжките и не може да ги разгъне.
— Къде сме? — попита Рафарл.
— Виждаш ли онзи път ей там? Води на изток към залива Луна. Пресича крайбрежния път на около километър и половина оттук. Накъде ще вървите?
— Като стигна, ще разбера. Заповядай. — Той хвърли кесията на Ипфор. — И благодаря.
Ипфор я отвори и механично провери съдържанието й.
— Диаманти! Диамантите са за отчаяните. Иксаво би ми платил в твърда валута. По петстотин феникса на човек — най-малко. Или поне така ми казаха.
— Да ги беше взел — отвърна нехайно Рафарл.
— Ара-йе. — Заядливата усмивка обиколи лицето му и отмина. — Късно е вече.
Потъна обратно в шахтата, като затвори капака над себе си.
Ферн поседна на един крайпътен камък, който ги информираше, че се намират на три левги от града.
— Чака ни дълъг път — рече й Рафарл. — Обувай се.
Нощта старееше. Бяха прекарали в шахтата доста време. Небето на изток вече започваше да просветлява. Ферн забеляза далечните силуети на планински хребети да изплуват на север — може би част от вулканична верига, чийто изолиран преден пост бе укрепеното пристанище на Атлантида. Пред тях се простираше необятно поле, едва различимо в полумрака, под пластовете надвиснали сенки, между раздалечените едно от друго дървета и единственият искрящ поток в далечината, който отразяваше лунната светлина далеч след като месечината се бе скрила. Павираният път пресичаше местността с цялата категоричност и решителност на хората, които го бяха построили, простиращ се под права линия като стрела.