— Трябва да стигнем до разклона преди изгрев-слънце — рече Рафарл. — Веднага след това трябва да се скрием.
Поеха по пустия път, заслушани да доловят тропот на конски копита и глъчката на преследвачи, но чуха само напевната мелодия на цикадите и подвикванията на нощни птици, които бързаха да се приберат в гнездата си преди идването на утрото.
Стигнаха до брега малко след пладне. След мястото, където се кръстосваха няколко пътя, бяха повървели известно време, докато в един момент Рафарл не свърна надясно по тясна пътечка, която криволичеше колебливо между бледи треви и се приближаваше предпазливо към изоставено стопанство.
Но Рафарл бе намерил друга пътека, макар и не онази, която търсеше, придържаше се плътно до наличните дървета, докато накрая се спусна в дере, където немощна рекичка с мъка си проправяше път през корито, застлано с напукана засъхнала кал. Бяха поели по този път, следвайки извивките на речния бряг, докато каналът се превърна в цепнатина и ленивата вода напрегна сили, за да скочи от ръба на ниска скала и превърнала се в малък водопад, да поеме към морето.
Ферн и Рафарл заслизаха полупълзешком покрай водопада, пиха от езерцето, събрало се долу в ниското, което се оказа чисто, макар и не много студено, после заобиколиха плажа и прекосиха каменистия нос към съседното заливче, а оттам — към следващото.
Вървяха още около два километра, докато Рафарл определи посоката, в която да продължат. Целта им се оказа малка пещера, входът към която бе почти изцяло скрит от огромен паднал камък, явно отсечен от прилива, понеже целият вход бе плувнал във водорасли; но по-навътре подът тръгваше под наклон и мястото беше закътано и сухо. Ферн се отпусна върху пясъка, изтощена от дългия ден и още по-дългата нощ, замаяна от вървенето. Беше твърде изтощена, за да събере сили и да хапне от предложената й от Рафарл храна, твърде изтощена дори да се изкъпе или да отмие мръсотията от дрехите си. Само се сви на кълбо на пясъка с глава върху един застлан с водорасли камък и веднага заспа.
Първото нещо, което чу, щом се събуди, беше морето. Последва познатото усещане, че не си е на мястото, но този път си каза, че отвън пред пещерата минава сребрист бряг, а по пясъка пръскат искрици огнени вълни. Не почувства страх, само леко жужене в кръвта си, последвано от миг на обречена борба, по време на който напразно протягаше ръце към един отдавна забравен образ, твърде скъп, за да го забрави, твърде вълшебен, за да си го спомня. Постепенно се осъзна напълно и установи, че пред входа на пещерата блести дневна светлина; в главата й се върнаха всички подробности около бягството им от града и мимолетното впечатление се настани обратно в царството на въображението.
Стана и излезе сред кайсиевата мекота на ранна привечер. Бе настъпил отливът, а слънцето разтягаше сянката й далеч напред по пясъка — невъзможно висока и тъничка; отвъд нея ленивите вълни се носеха неуморно към брега и се разбиваха в златото на последните слънчеви лъчи. На носа вдясно забеляза белите колони на къща, скътана зад рехава горичка, но следи от човешко присъствие не се забелязваха и дори от това разстояние й се стори, че липсва част от покрива. Рафарл не се виждаше, но дрехите му се сушаха на един камък, а раничката, която му даде майка му, лежеше на пода на пещерата.
Ферн реши да последва примера му и да изпере дрехите си в близкото езерце, а после да ги просне до неговите. Напредващата сянка от ръба скоро щеше да ги закрие, но въпреки това беше доста горещо, нищо, че въздухът бе по-свеж, отколкото в града.
Изтича по плажа и се гмурна в златните вълни, завъртя се във водата, която бе почти толкова топла, колкото и ваната й предната вечер. Поплува малко навътре, загледана в гаснещата бакърена червенина наоколо; върху необятната океанска шир бързо пълзеше бледоморава мрачина.
— Фернани! — извика някой и ето че край брега се появи Рафарл, нагазил до глезените във водата, само с една оскъдна препаска около слабините, ръцете, краката и раменете му лъщяха в медните отблясъци на залеза.