Той се втурна към нея в морето и тя изпита внезапна паника или нещо подобно на паника, понеже осъзна, че и тя е гола, затова се завъртя и се гмурна като тюлен, но беше твърде късно, твърде, твърде късно, той я хвана и двамата потънаха заедно към дъното, спуснаха се в сините морски дълбини, сплели ръце и крака, сред водопад от виещи се нагоре мехурчета. После той явно се бе оттласнал от морското дъно, понеже движението смени посоката си и след миг главите им разпориха морската повърхност, а Ферн зяпна с отворена уста, за да си поеме дъха, който не бе имала време да преглътне преди малко, едновременно ядосана, но и развеселена, а ръцете на Рафарл я обгърнаха, гърдите й бяха долепени до неговите.
Двамата заплуваха бавно към брега и полегнаха един до друг в плитчината, вълните се разбиваха около тях в пяна и с тих плисък. Той отвори устата й с езика си, а тялото й сякаш се пробуди при допира му, също както при докосването на Магнита, само че този път паренето беше по-различно, усещаше се повече жега, отколкото пламък, беше по-близо до тъмното сърце на земята, до магията на този свят, на никой друг. Мисълта й отплува нанякъде и тя се отдаде на чувствата си, а съпротивата й устоя един кратък мимолетен миг, после усети рязко пробождане, сякаш острие на нож бе проникнало дълбоко в нея, болка връз болка, тласък връз тласък, веднага след това всичко потъна в сладост, а по устните й полепна соленият вкус на морските сълзи.
Задачата й бе забравена; откъслечните спомени, които все й се изплъзваха, унищожаването на Магнита, лудостта на Зохрейн, ключът — изчезнал и забравен. Съществуваше само Сега. Слънцето отдавна бе заходило и над тях се спускаше тежък като пелерина мрак. А морето, неуморното море продължаваше да се надига и отпуска, надига и отпуска върху островния бряг.
По-късно през нощта се върнаха в пещерата и поспаха, защитени от настъпващия прилив. Станаха преди зазоряване и заплуваха към изгряващото слънце, а утрото се изля щедро върху водата, за да ги посрещне. Два-три перести облака бяха обяздили хоризонта като птици с разперени криле, коремчетата им бяха огненочервени от настъпващия ден.
— Някога хората биха повярвали, че това наистина са птици — подхвана Рафарл, — албатросите, вестители на Незнайния бог, които му носят вести от всички краища на света. Днес вярваме само в себе си. Всичко друго са празни приказки и глупости.
Ферн се почуди дали острата нотка в гласа му е израз на гняв или на съжаление и дали той самият е наясно с чувствата си.
— Ти пред кое лице на природата би се прекланял? — попита тя. — Ако трябваше да си създадеш свой бог. Слънцето? Луната?
— Морето.
— Ами Любовта? — изпита го тя.
— Пред Любовта човек не се прекланя — отвърна рязко той. — Тя е, за да те изпълва с радост. С други думи, тя е за хората, не за боговете.
По-късно, щом се върнаха на брега, я попита:
— Къде си се учила да плуваш толкова добре? Планините на Вирок са доста далеч от морето.
Вирок? За няколко секунди главата й сякаш се изпразни от всякакви мисли. Вирок…
— Сигурно имате езера — предположи той, смутен от внезапната промяна в изражението й.
Езерото изплува в съзнанието й като че по негова воля — синьо-зеленикава водна ивица, скътана между заснежени върхове, студена като ледник.
— Да, имаше едно езеро. Беше леденостудено дори през лятото. Сигурно… Явно съм се научила да плувам там. Както и да е, винаги съм си мислела, че всеки може да плува. Струва ми се съвсем естествено, като да тичаш. Не е нужно да се учиш да тичаш.
Втурна се по плажа, за да му покаже, а той хукна след нея. Разговорът прекъсна за известно време. После тя си помисли: „Вече нямам никакви спомени“. Образите, които бе носила със себе си навсякъде, сякаш бяха заличени; непостоянното й притеснение бе престанало. Тя съществуваше само в настоящето, уловена в сълзата на Времето, лишена от минало и от бъдеще. Странно, но това не я смущаваше. Бе полегнала на гърдите на Рафарл, краката им бяха преплетени, туптенето на сърцето му отекваше силно в главата й. Каза си: „Аз съм му любовница“. Не си дадоха клетви и обещания; случи се нещо, което би могло да свърши със следващия залез или да се оттегли с отлива. При все това тя знаеше с увереността, присъща само на младите, че това е завинаги. Независимо дали разполагаше с година или със седмица, или пък само с няколко часа, тя щеше да проточи този миг до безкрайността.