— Можем да останем тук, докато преследвачите ни загубят интерес — промърмори Рафарл, сякаш чул мислите й. — Може да отнеме две седмици. Или по-малко. В храма сигурно си имат и други грижи, не им е до нас.
— Какво ще ядем?
— Плодове. Риба. Или един друг. — Той нежно я гризна по ръката. — Питах се… Иксаво като че ли те познаваше. Виждала ли си го преди?
— Не. — Съмнението я направи рязка.
— Той преследва теб, не мен. Аз съм просто допълнение. Защо?
— Не знам.
Той разсеяно я погали по главата.
— Не знаеш прекалено много неща. — След малко добави: — Казват, че Даровитите прозират отвъд познанието. Може би те е видял именно така — в петно лунна светлина, в дима на жертвен огън, с вътрешното си око.
— Възможно е — отвърна Ферн. Но не й се вярваше.
Към обяд се качиха до изоставената къща на носа.
— Това е къщата, където Тамисандра е прекарала последните си дни — обясни Рафарл. — Вече никой не идва тук.
Беше тихо, огряно от слънце място, спокойно, с привкус на тъга. Градината зад ъгъла се бе превърнала в джунгла, няколко любопитни клона бяха покарали през порутения покрив, други бяха нахълтали директно в двора и бяха опрели здраво снага в зидовете.
Двамата откъснаха няколко сребристозлатни праскови и ги изядоха на терасата, която гледаше към морето. Градината бе тръгнала да завоюва и тази част на къщата, около колоните пълзяха настойчиви пипала, миниатюрни пълзящи твари с чворести дълги пръсти бавно настъпваха към балюстрадата и стените, като успяваха да пуснат корените си и в най-незабележимите пукнатини и пролуки.
Откъсната от континента още в края на ледената епоха, Атлантида неизбежно бе развила своя собствена екосистема, с флора и фауна, които се различаваха от всички други на континента. Силовото поле на Магнита бе предразположило и подтикнало към растеж всичко живо и сега островът процъфтяваше, превзет от хиляди видове уникални създания. Рафарл й каза имената на цветята, които успя да разпознае — миниатюрното бледо цветче с кървавочервената сърцевина, наречено звездина болка, китките жълти любовничета, които висяха от всяка греда, ветросвила, петнистата вълшебна стъпка, смъртоносното отровниче. Птички, миниатюрни като насекоми, и насекоми, големи колкото птици, идваха да пият от изобилните количества цветен прашец. В небето прелитаха коралово-розови лебеди с черни клюнове и почти два пъти по-едри от събратята си на континента — сътворена в Атлантида жар-птица. Някъде високо в синевата съзряха орел с размах на крилата, пред който лебедите изглеждаха като джуджета.
Щом се нахраниха, извадиха вода от кладенеца и се снабдиха със съдове за готвене от изоставената кухня, после се върнаха на брега. Рафарл взе ловния си нож и отиде за вечеря, не след дълго се върна с богат улов черупчести твари. Сготвиха мидите и раците на огъня, но той научи Ферн да яде стридите сурови, макар тя да не остана особено впечатлена от вкусовите им качества.
— Не намерих друго — рече той. — Мярнах само една манта, която развяваше плащ в дълбините, и една дебнеща акула. А някога тук беше рай за рибарите. Обикновено ловувам с харпун. Не знаех как ще се справя с ножа. Но в случая нямаше значение. Нещо не е наред. Морските обитатели са изчезнали. Не разбирам. — Говореше намръщен, очевидно притеснен.
Често сменяше настроенията си, обичайната му вятърничавост и цинизъм биваха рязко заменяни от пристъпи на сериозност, под светлината се долавяше мрак, слабостта му бе набраздена със сила и безразсъдство, с нехайство, което пък се сменяше на моменти с прилив на истинско геройство и храброст. Човек на крайностите. Но сред цялата тази смесица от противоречиви качества, на позитивна и негативна енергия Ферн усещаше една стабилност, макар и още недоразвита, почти незабележима, сякаш потайните проблясъци на златна жилка в калаена мина. Обичам го, рече си, той няма да ме предаде. Това бе логиката на младостта — оптимистична, погрешна. Но въпреки всичко тя беше убедена. Бе готова да заложи главата си за това.
— Може би има някаква връзка със счупването на Магнита — предположи на глас.
— Това трябва ли да ме успокои?
— Не.
През нощта не спаха много. Радваха се на новооткритата си любов като хора, изправени пред свършека на света. Ферн не мислеше за Задачата си не защото я бе изоставила, а защото усещаше, че когато му дойде времето, Задачата сама ще й се изпречи, а дотогава тя е в почивка, дадена й от боговете — каквито и да бяха те. Лежаха в пещерата, а навън се надигаше приливът, после настъпваше отлив и тя си помисли, че в този живот, а навярно и във всички останали, ще си спомня завинаги, че любовта шепти като море, че туптенето на сърцето й са вълните, блъскащи се в брега, и че ще чува ехото им в сърцевината на всяка черупка.