Единайсета глава
На сутринта дойде тя. Появи се на прага на пещерата, понеже мястото й беше познато, и застана там в сумрака, слаба колкото Ферн, но доста по-висока, с коса чак до коленете. Имаше мургава кожа, но не от загар, а зеленикавожълта; полегатите й очи не бяха нито зелени, нито сини, а морско синьо-зелени; косата й падаше мъртвешки права и мъртвешки черна, без нито една по-светла нишка. Беше обладана от ярост, лишена от всякакъв разум и основания, жив огън, който пука и пръска искри и пърли всеки, изпречил се на пътя му.
Ферн веднага я позна и онази тъй силна болка се върна десеторно усилена, за да я сграбчи в покварата на тишината.
— Знаех, че ще те намеря тук — рече нимфелината. — Знаех, че ще те открия да се спотайваш в пещерата като някакъв страхливец, какъвто всъщност си. Бягаш. Криеш се. В това най те бива, а? Да бягаш и да се криеш. Аз ти показах това място — нямаш право да се спотайваш тук. Зарови се в пясъка като червей! Пропълзи сред коралите като плужек! Върви да се спотайваш другаде, някъде, където няма да те намеря, някъде, където няма да те виждам и да те мразя. Избяга и го остави да умре. Остави го да умре! — Сълзите пробиха повърхността на яростта й и замъглиха живите й очи.
Ферн се отдръпна встрани и покри голотата си с воала — повече от приличие, отколкото от свян. Но Ууинарда изобщо не я забеляза.
— Той умря още преди да дойда тук — защити се Рафарл. — Не можех да сторя нищо. — Дори в зората на историята тази фраза прозвуча изтъркано.
Ферн усети как тялото му се напряга от възмущение към самия него.
Ууинарда не го чуваше, не я интересуваше.
— Ти ми обеща, че ще го спасиш! — Вече не криеше сълзите си, ридаеше, отдала се на мъката и отчаянието си, на болката, задавена в собственото си нещастие. — Даде ми дума — думата на един Деворнин! Думата на един малодушен страхливец, на едно копеле, на един мелез! Аз ти предложих любовта си…
— Ти никога не си ме обичала.
— Щях да обичам мъжа, спасил брат ми! Но всичките ти клетви, всичките ти гръмки обещания се оказаха празни приказки. Когато ножът опря до кокала, ти не помисли нито за него, нито за мен — хукна да спасяваш собствената си кожа. Просто избяга и повлече със себе си първата жена, попаднала пред погледа ти. Та тя дори още не е жена, някакво си момиченце от чужди земи… чужденка… нищожество. Аз бях готова да ти дам себе си…
— Не съм имал намерение да сключвам сделка с теб. — Тонът на Рафарл бе станал по-остър. — Не беше нужно да продаваш себе си, за да спасиш брат си.
— Да се продавам ли? Ах ти, ти… отрепка такава! Нищожество… фургане! Аурундуук! — Тя се хвърли към него и в ръката й изневиделица се появи нож, острието му заблестя тънко и лъскаво.
Но зад нападението нямаше сериозно намерение. Рафарл изтръгна острието от ръката й, преди Ферн да е успяла да стигне до двамата, и Ууинарда се хвърли в обятията му и зарида на рамото му. Рафарл я зауспокоява с механични движения, изглеждаше едновременно неохотен и неадекватен. При тази гледка ревността на Ферн избухна с пълна сила, изгоря за кратък миг и изтлея.
Щом пристъпът премина, Ууинарда бе сложена да седне и да пийне вода, после изтри лицето си с крайчеца на воала си. Все още не се чувстваше успокоена, но първоначалният порив бе изтлял от яростта й и сега тя бе просто мрачна, враждебна и засегната. Тя бе от хората, които трудно понасят жестокостта, скрита в акта на неочакваното лишаване от нещо. И в резултат на това отчаяно търсеше човек, когото да обвини за случилото се — човек конкретен и близък, а не далечната безплътна фигура на управниците.
Ферн я огледа с голяма доза любопитство. Беше наясно, че под влиянието на Магнита мутациите са нещо обикновено. Нимфелините бяха резултат от подобно изкривяване на природата. Дълбоко в себе си знаеше, че тези същества имат способността да трупат кислород и да контролират пулса си по начин, който им позволява да остават под вода доста по-дълго от нормалното за един човек, но въпреки това те по принцип си бяха човешки същества, за разлика от сирените, за които рибарите говореха, че имали хриле, скрити зад ушите, освен обикновените бели дробове за дишане. Би трябвало да се досетя, че не друг, а тя е открила тази пещера, каза си Ферн. Това е скривалище, каквото само една нимфелина би могла да открие. Тя е довела Рафарл тук, а той доведе мен. Зачуди се дали това е от значение и стигна до заключението — доста изненадващо — че не е.