Рафарл бе седнал до Ууинарда и слушаше остатъка от мъмренето, посветено на недостатъците и слабостите му, този път тирадата бе изречена полугласно, явно предназначена само за неговите уши.
— Ако наистина смяташ, че брат ти загина по моя вина — отвърна той с болезнено монотонен глас, — да ме беше издала на Иксаво. По този начин би получила възмездие и би спечелила пари.
— Оцапани с кръв пари! — Думите изригнаха като храчка от устата й. — Ако ти си безчестен и мерзък, не значи, че и аз трябва да съм такава. — Хвърли яден поглед на Ферн. — А тя какво прави тук? Защо не каже нещо? Стои и ме зяпа с този леден поглед като риба на сухо. Кажи й да си върви.
— Остави я — сряза я Рафарл, а крайчецът на устните му се изви в усмивка, предназначена само за Ферн. — Нищо не ти е направила.
— Тя е онази, която търсят — продължи Ууинарда. Гневът и раздразнението изчезнаха от лицето й, на което сега бе изписана сериозност. — В града се говори, че Магнита се бил счупил сам. Опълчил се на волята на Зохрейн и се счупил, понеже не се предал, а сега Дарбата си отишла завинаги. Иксаво издирва една чужденка, момиче, което се появило в мига, когато Магнита се счупил; момиче, което не е нито момиче, нито момче, нито жена. Твърди, че дошла да ни унищожи.
— Вярваш ли му? — попита Ферн. — Той изпрати брат ти на жертвеника.
— Ти пък какво знаеш за брат ми? — избухна насреща й Ууинарда.
— Аз самата имам брат. — Каза го, без да се замисли; в спомените й от Вирок нямаше никакъв брат — поне липсваше от официалните сведения за живота й. Въпреки това тя си го представяше мислено — русоляв, с бистър поглед, открит, пълен с ентусиазъм. Уил.
— Вярваш ли на Иксаво? — Рафарл повтори въпроса на Ферн, но в тона му прозвуча сериозен укор.
Ууинарда направи неволно движение — потръпна, сепна се.
— Разбира се, че не. Но във въздуха се носи нещо… някакво усещане… мирис. Мирише на край… на невъобразими промени… на съдба, надвиснала над главите ни като огромна сянка. Хората говорят за напускане на града, но засега само говорят. Остават, защото така трябва, защото се чувстват част от тази съдба, която не можем да видим. Всеки продължава да си върши обичайната работа, но това не е истинско, като в игра, където знаеш, че скоро ще се случи определено нещо. Нещо ужасно. Животните са нервни — кучетата вият, котките дращят. И рибата си тръгна — видях с очите си, като идвах насам; омарите крачеха по плажната ивица, раците пъплеха след тях. Видях още акули и делфини, скорпид и риба ангел — заедно. Дори най-миниатюрните създания и те си тръгват. И водите зад тях остават пусти. Като гробище.
— Какво означава това? — попита Ферн.
Ууинарда срещна погледа й с очи, които гледаха нейде надалеч.
— Морето е ядосано. Докоснах скалите и усетих как целият остров трепери от страх. Рибата си търси по-безопасни плитчини. Морето идва. Скоро ще бъде тук. — Погледът й смени посоката си и тя попита с неочаквана прямота: — Ти ли си духът на Магнита? Наистина ли се появи в мига на разпадането… за да ни спасиш?
— Мисията ми е да спася… нещо — отвърна Ферн. — Но не съм излязла от Магнита. Той не притежава дух, а само сила.
— Тя падна от една звезда — намеси се Рафарл, цитирайки майка си.
— Какво става със Зохрейн? — притисна Ферн нимфелината. Настроенията й се меняха като времето; от облаците и мълниите не бе останала и следа; сега я обвиваше мъгла и объркване.
— Не знам. Не е излизала от храма, сигурно крои нещо, организира нова церемония. Стражите не пускат никой да се доближи — дори отбраните градски първенци. Допускат се само старшите жреци. Носи се слух, че фамилиите заговорничат срещу нея, но всички знаят, че е твърде късно. На нея й е все едно. Прорицателят Морбис казва, че вече е изсмукала в себе си цялата сила на Магнита, натъпкала се е с енергия и може да завърти света на пръста си и да го запрати в небесата, както жонгльор изпраща топка.
— Невъзможно е — заключи Рафарл.
— За кога е насрочена новата церемония — попита след минута-две Ферн.
— За утре. По пладне. Ще има много жертвоприношения; храмът ще прелее от кръв. Около счупеното кубе вече витае особен ореол, сякаш озарен от друга светлина, не от слънцето. Светлина от свършека на света. — През слабоватото й тяло премина тръпка.