Рафарл се намръщи.
— Ти ще отидеш ли?
— Може би. Мога да тръгна след рибата, за да потърся по-спокойни води, където ще се чувствам в безопасност. — След малко додаде отнесено: — Вече нищо не ме задържа тук. — Изправи се рязко и нетърпеливо и се отправи към изхода. — Започва отливът. Далеч навътре. Вижте.
Застанаха до нея. Морето наистина се отдръпваше, при това по-бързо и по-надалеч от всякога; зад него оставаше маса от бързо съхнещи водорасли, счупени черупки и труповете на безброй твари, твърде миниатюрни, за да бъдат изброявани. Скалите надигнаха глави, досега неогрени от слънце.
— Това е краят — обяви Ууинарда и сянка ги докосна, макар небето да бе безоблачно. Красотата на малката пещера вече я нямаше — сега това бе място на разложението. Отдръпващата се вода разкри невидимото морско дъно, което им се стори някак непълно в голотата си. — Ще последвам рибата — рече колебливо Ууинарда. Махна воала и го върза на кръста си; под него носеше само къса рокля или туника от фина прилепнала материя. Беше босонога.
Запъти се към отдръпналите се вълни, поспря, за да се обърне назад. (Никога не поглеждай назад, се казва в легендите. Вещае смърт.)
— Желая ти късмет — рече Рафарл.
— Късмета вече го няма. — Вятърът отнесе гласа й далеч от слуха им. — Отиде си с отлива.
— Ре видева — подвикна Ферн. — Довиждане.
— Съмнявам се — отрони Рафарл, щом нимфелината изчезна от погледа им. — Тя ще последва делфините. Ууинарда не познава любовта, не се чувства обвързана с никого другиго, освен с брат си.
— Може би. Но ти си я обичал, нали?
— Така си мислех. За известно време — въздъхна той.
— А сега?
— Не знам дали те обичам. — Устата му бе разкривена. — Но знам, че никога не съм обичал никого другиго.
Ферн се върна в пещерата, облече се набързо и метна на Рафарл горните му дрехи.
— Колко ще ни отнеме да се върнем до града?
— Няма да се връщаме. Вече ти казах, ще изчезнем за седмица-две, докато им омръзне да ни преследват. Не възнамерявам да си променям плановете, защото една полудяла от мъка нимфелина твърди, че иде краят на света и водата се е отдръпнала прекалено навътре в морето. Водата ще се върне, както става винаги. Ако морето се разбушува, ще се качим горе в къщата. Сега градът е прекалено опасен за нас.
— Опасността не е важна — отвърна Ферн. — Трябва да присъствам на церемонията утре. Там ще се случи нещо, което съм длъжна да предотвратя или променя. Не знам какво точно, но когато започне, ще разбера. Ууинарда е права — наистина идва Краят. Поне един край. А след това… знам ли. Идваш ли?
— Не — отвърна направо Рафарл. — Ти също няма да ходиш никъде. Без мен ще се изгубиш.
— Ще се оправя. — Започна да си връзва сандалите, не искаше да го чуе.
— Няма. Забрави ги тия глупости за съдба и участ. Нищо не можеш да направиш. Зохрейн е най-могъщата магьосница в историята — демоните божества на континента я отбягват, земните духове се изплъзват от погледа й. Дори да успееш да присъстваш на церемонията, пак няма да можеш да й сториш нищо. Ще те отстрани от пътя си като прах, ще те запрати във вечността като перце…
— Перата се носят с вятъра. Прекалено са леки, за да може някой да ги запрати където и да било. Пък и не съм казала, че ще се изправя срещу Зохрейн.
— Няма да имаш тази възможност. Ще те хванат още щом кракът ти стъпи в града, стражите ще те хвърлят зад решетките и Иксаво ще започне да те разпитва, докато те омаломощи до смърт, така, че да не можеш и дума да кажеш. Нищо няма да постигнеш, само ще намериш смъртта си. Не смятам да ти помагам да го направиш.
— Разбира се. — Тя изведнъж притихна, укроти се и тази промяна настъпи съвсем неочаквано. — Вече ми помогна достатъчно. Благодаря ти. Нямам право да очаквам повече от теб.
— Само това ли ще кажеш? — Беше се изправил на крака, циничен и вироглав. Гледаше я с обезумял поглед, вдигна пръст и обиколи с него бузата й. — Дори не знаеш пътя.
— Ще вървя на юг и на запад, докато стигна до път. Ще тръгна по него, докато намеря удобно място за изкачване. Ще се оправя. И да ме заловят, все едно. Поне със сигурност ще стигна там, за където съм се запътила.