Продължиха да спорят още двайсетина минути, докато накрая той се предаде. Всъщност Рафарл продължаваше да спори и да прахосва напразно енергията и страстите си. Докато Ферн просто отстояваше своята позиция.
— Добре — примири се той накрая. — Добре. Ще те върна в града, но нищо повече. От там нататък всичко зависи от теб. Нямам намерение да се забърквам в невъзможна мисия, само защото сме се любили на плажа.
— Огледай се, виж плажа, за който говориш — обърна се към него Ферн, щом излязоха от пещерата.
Слънцето бе скрито в мъгла, по съхнещия пясък се валяха труповете на измрели морски твари. От оголеното морско дъно бълваше мирис на разложено.
— Приливът ще дойде — успокои я Рафарл с мрачен оптимизъм. — Късметът ще се върне.
— Сигурно. Но кога?
Не можеха да се върнат в Атлантида по тайния път през канализационната система без опитен водач. Рафарл предложи да вървят по обичайния път, просто да се прикриват. Отдалечиха се от крайбрежието по речния бряг, откъдето бяха минали преди това — после прекосиха безводното поле, като минаха покрай стопанство, разположено насред слабо напоявани ниви. Рафарл би вдигнал ръка за поздрав, ако бе видял собственика, но понеже го нямаше, просто заобиколи и се отправи към обора. Там намери онова, което им бе нужно. След като още веднъж се увери, че собственика го няма, той впрегна коня и подкара каруцата, Ферн седна до него.
— Къде е собственикът според теб? — попита тя притеснено, като се оглеждаше.
— Нямам представа. Може да е отишъл на пазар с другия кон. Или просто да обядва. Да не би да искаш да му оставиш пари?
— Ами…
Щедро, помисли си Рафарл.
Той пое по лъкатушещите пътеки между нивите, докато излезе на крайбрежния път, подкара коня в тръс и така се отправиха на юг. При всеки следващ разклон завиваха на запад, в посока към града.
— Седни отзад — заповяда й Рафарл. — Ако срещнем някого, ще му се сториш подозрителна. Официалното описание, което са пуснали за мен, вероятно важи за още няколко хиляди атлантиди, но чужденците се броят на пръсти и всеки би те запомнил. Покрий се със слама и чували, а когато ти кажа, си зарови главата.
Ферн се подчини без възражения. Не беше най-удобният начин за пътуване, но осъзнаваше, че е наложителен. Щом приближиха първите къщи, трябваше да легне и изобщо да не се показва, така че въобще не виждаше откъде минават, единственият й ориентир, че приближават до центъра, бе нарастващата глъчка — тръскането на колела по паважа, тропотът на копита и плющенето на камшици, забързаните стъпки и припрените гласове, шушукането, врявата… Дори без да гледа, тя изпита усещането, че се прибира у дома. Най-накрая Рафарл спря пред една обществена конюшня и остави коня, с мисълта да си го вземе по-късно. Този път Ферн не се притесни за заплащането. Усещаше, че няма смисъл.
— Накъде се пада храмът? — попита тя.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?
— Знаеш отговора. — Сега, когато развръзката беше толкова близо, й се прииска да има още малко време. Но дори сърцето й да я предадеше, нямаше право да променя намеренията си.
— Като излезеш, свиваш наляво, после втората вдясно… Остави. Ще те заведа. — А като излязоха на улицата, додаде: — Покрий си косата с воала.
Вървяха в мълчание — онова мълчание преди раздяла, когато всичко е останало неизречено и вече е твърде късно да бъде казано. Ферн имаше чувството, че стомахът й е пълен с думи, които напират да бъдат изказани, но устните й отказват да се разтворят и думите си остават вътре в нея и бълбукат, сякаш завихрени от лошо храносмилане.
— Пристигнахме — обяви твърде скоро Рафарл.
И наистина бяха пристигнали. Войниците обикаляха нагоре-надолу из кръга. На стълбите нямаше зяпачи. Повредената част на кубето не се виждаше оттук, но въпреки това Ферн усещаше неговата вътрешна слабост като някакъв поток в епицентъра на града. Напомни й за нещо, което бе виждала преди, може би в друг храм, далеч по-малко кубе, зейнало като отворена паст, по-скоро небе, отколкото покрив; скалиста долина; градина на илюзиите. Но споменът, подобно на толкова други, принадлежеше на една част от съзнанието й, която бе затворена, и тя не успя да го проследи до корените му. Знаеше само, че е нещо лошо.
Погледна спътника си и установи, че той я гледа; щом погледите им се срещнаха, помежду им прехвърчаха искри, очите им отказаха да се откъснат едни от други. Веждите му бяха събрани мрачно на челото; усмивката му стоеше неестествено.