— Е? Наистина ли смяташ да продължиш с цялата тази глупост?
— Налага се.
Той болезнено сви рамене и отдели очи от лицето й.
— От тук нататък оставаш сама.
Тя не го изпрати с поглед. Моментът беше настъпил и тя не искаше той да разбере колко много я е страх. Сърцето й биеше толкова лудо, на ръба на паниката, че направо й прилоша. Но знаеше какво трябва да направи.
Излезе от прикритието на страничната уличка и се озова на открито. Наблизо мярна капитан от охраната с обичайна конска опашка на шлема. Запъти се право към него.
— Трябва да се срещна с Иксаво — каза тя и с почуда установи, че гласът й не трепери. — Мисля, че той ме търси.
Отведоха я в подземията на храма, в дълбините на мрака. Тя знаеше къде я водят, макар завоите и чупките на коридорите да не й бяха познати. Изгуби всякакво чувство за ориентация. Все едно. Тя знаеше. Пред металната врата имаше страж в различна униформа — черна туника с аленочервена слънце звезда, извезана на гърдите му. Капитанът проведе обстоятелствен разговор с него. Ферн не ги слушаше. Нужно ми е време, мислеше си. За да реши какво да прави, за да осъзнае пътя си и да откликне на интуицията, довела я толкова далеч. Помъчи се да си състави план, но никога не беше действала по този начин. Пазачът явно не искаше да прекъсва случващото се зад металната врата. Заедно с разколебаването на смелостта си отиде и разумът й, тя се почувства изпразнена. Краката й се подкосиха. Дори сякаш беше благодарна, че силните ръце на войниците я подкрепяха.
Рафарл се оказа прав. Защо, защо дойде тук?
Напразно. Напразно.
И после: Такава съм пъзла, такава невъзможна страхливка…
Пазачът се обърна и отвори вратата. В процепа блесна ярка светлина. На фона на сумрака в подземните коридори тази светлина й се стори ослепителна. (Спомни си лампите около масата.) Нямаше стонове, нито писъци. Някой като че ли помръдна, после настана мъртвешка тишина. Пазачът бе влязъл вътре. Зачакаха. Тишината проникна в коридора. Войниците стояха неподвижни като статуи, офицерът бе изопнат и стоеше мирно. Тогава се чу шумът. Нямаше нищо общо с онова, което очакваха. Надигна се немощно, треперливо свистене, усилено и изкривено от акустиката на потъналата в тъмнина килия. От другата страна на вратата някой шепнеше. Думите не се чуваха, до ушите й достигаше само мекото, настоятелно процеждане на глас, който сякаш нямаше гласни струни и устни, само дъх и език. Смисълът бълваше от него като миризма. Те слушаха — и войниците, и пленничката — сковани от скверно заклинание.
Писъкът се чу по-късно.
Ферн понечи да извика, но гърлото й бе празно. Не! Моля ви, не! И после: Нека не съм аз! Мразеше се заради егоизма си, заради страха и слабостта…
Пазачът се появи и затръшна вратата, писъкът угасна до шепот. Тя не разбра казаното, но капитанът даде заповед и я бутнаха по коридора, краката й заситниха, без да докосват земята. Минаха покрай килии, много от тях все още неизползваеми заради причиненото от труса, влязоха в друг коридор, отвориха следваща врата. Врата от полирано дърво, без ключалки и резета. Вътре войниците отпуснаха хватката си.
Ферн с облекчение установи, че коленете й все още държат. Намираха се в нещо като личен кабинет. Тя се огледа, опита да се поуспокои, да прогони страха и срама от съзнанието си — имаше нужда от простор, за да помисли. Вероятно се намираше в покоите на Пазителя. Стаята бе не само удобна, но разточително пищна: меки удобни столове, стени, обвити в кадифе. Естествена светлина нямаше, но от тавана висеше обръч свещи, а във всяка ниша имаше по лампа, така че сенките изглеждаха фини и прозрачни, омекотени от припокриващи се снопове светлина.
Прекалено светло е, рече си. Малко след това влезе Иксаво и освободи стражата. Носеше кремава роба, обичайна за жрец от неговия ранг, когато не участва в официалната церемония; на верижка около врата му висеше тежък слънчев диск — символът на Атлантидската империя. Обезобразеното му лице не изглеждаше толкова зловещо на светлината, червенината се бе поуталожила, белезите и бръчките като че бяха значително намалели. Тя успя да различи само релефа на напиращите под кожата му скули, отливката на внушителните му, сякаш изваяни черти.
Не изглеждаше изненадан, че я вижда.
— Седни.
Тя се подчини на секундата — не усещаше краката си много стабилни.
Той огледа внимателно лицето й. Тя се надяваше да не се издаде.