— Тук е много светло — отбеляза.
— Обичам да виждам добре какво правя… — Сигурно бе доловил треперенето; устните му се разтеглиха в едва доловима усмивка. — Онова там уплаши ли те? Не се притеснявай. Няма нищо общо с нас. Аз просто надзиравам — влиза ми в задълженията. Ако бяха оставили разпитите изцяло на мен, щеше да има много по-малко шум и повече говорене. Доста повече говорене. Мисълта е далеч по-уязвима от тялото. — Незнайно защо, не й се стори особено убедителен. — За жалост, тукашните методи са доста грубички. Но това е необходима брънка в примитивната машина. Разбира се, вече е напълно безсмислено, но трябва да се продължава напред. Зохрейн го очаква.
Тя го подценява, помисли си Ферн, като на свой ред се зае да го огледа подробно. Вижда само човека на повърхността, евтините заговори и обичайната амбиция, но всичко това е измамно, също като дефекта на лицето му. Отдолу са скрити пластове, дълбини под плитчините. И докато се взираше в очите му — бадемови очи, които искряха със собствена светлина — за частица от секундата тя си представи нещо друго, скрито зад паравана на личността, възможност за мрак, пустота, която живее и изпитва глад, тъй необятна, че мисълта й се отдръпна от нея…
— Изпий това. — Личността се завърна на мястото си. Гласът му бе гладък като коприна, но под повърхността се долавяха грапавини. Подаде й бокал от опушено стъкло, пълен с кървавочервено вино.
Тя вдъхна аромата му, но не отпи. В съзнанието й изплува образ, който излизаше извън рамките на близкото минало: стая с много маси, свещи, пламъкът им тънък като бръснач, мъж с ореол от стомана…
— Нищо няма да ти стане.
— Не съм жадна.
— Вино не се пие, за да утолява жаждата. — Вдигна своя бокал за наздравица. Тя сложи своя на масата. — Знаех, че ще дойдеш — рано или късно. Чакам те отдавна. Много отдавна.
Времето сякаш се промени, когато той изрече името му, изгуби формата си, излезе от ритъм, огъна се, за да ги обгърне в собствения им миниатюрен космос. Миналото обви бъдещето, настоящето се превърна в изолиран момент, откъснат от всичко останало, случайно попаднал в лабиринт от обърнати наопаки отражения.
— Повече от петнайсет години — продължи той. — Процепът се разширяваше все повече. Историята се изтърколи толкова напред, че вече не се чувствах добре в нея. — Ферн продължаваше да мълчи, почувствала очакването му, без да разбира нищо. — Петнайсет години кротко обикаляне около Зохрейн. Тя вижда само онова, което й позволя аз, използва ме — когато й дам възможност. Неприятно, но се налага. Тя не може да бъде използвана. Затънала е твърде дълбоко в лудостта.
— Забелязах.
— Нима? — В тона му прозвучаха по-остри нотки. — Кога? — И след малко: — Изпий си виното.
— Не съм… жадна.
— Откога си в града?
— От два дни… не, от три. — Усети, че въпросът не е толкова безобиден, както изглеждаше.
Времето сякаш продължаваше да стои на място, изгубило силата да продължи напред. Свещите в обръча нито капеха, нито се смаляваха. Не се чуваше никаква глъчка от града над тях и изведнъж тя си помисли с ужас, че може би града вече го няма. Че е останало само едно пусто място под студени звезди…
— Трябваше да дойдеш по-рано — продължи той. — Защо избяга?
— Избягах, защото ме преследвахте. — Опитваше се да намери пътя през загадъчната размяна на реплики помежду им, усещаше, че е изключително важно да се прави, че разбира какво става. Всичко, което знаеше за него, бе потънало и лежеше скрито далеч зад призраците в главата й, но някакво дълбинно предчувствие, надскачащо спомена, я караше да стои нащрек и да внимава за опасности, които още не можеше да види. — Все едно, не дойдох в Атлантида заради теб.
— Нима имаш избор? — На лицето му се изписа едва преглътнато раздразнение. — Не можеш да затвориш Дверите без моя помощ. Зохрейн направи тяхно изображение горе в Палата — златна ламперия и избуяла растителност, гущерче на гредата, украсена с изумруди. Първият вариант бе от бакаутово дърво, но й се стори недостойно и го отхвърли. Сякаш Смъртта ще се впечатли от нейната екстравагантност! Утре ще докарат Вратата в храма, за да бъде издигната на мястото на празния олтар. Церемонията ще започне по обяд. Зохрейн ще я отвори. Предначертано е. Подтиква я припряността на смъртните, заслепява я арогантността на човека. Същата е като Алимонд, но с удвоена сила и умножена вманиаченост. Тя ще унищожи всичко просто ей така. Забрави Каракандал. Той не може да ти помогне тук. Само чрез мен можеш да получиш ключа и да възстановиш равновесието.