— Не точно. Може би само един. Попита ме за изгубеното съкровище и аз понечих да й разкажа за Атлантида, но в главата ми нахлу друга картина — пирати, стиснали между зъбите си къси саби, гърдите им обсипани със златни монети, а над „Морска вещица“ се вее знаме с череп и кръстосани кокали. Та в крайна сметка не отворих дума за Атлантида. — След кратка пауза додаде: — Май съм постъпил добре, нали?
— Страхотно — окуражи го Ферн.
— Та значи си ме видяла да ходя насън?
— Аха.
— И къде отидох?
— В дневната. Тръгнах след теб. На мен всичко ми изглеждаше нормално, но си прав, че имаше кръг, вписан в пентаграма, също и син огън, а идолът беше оживял. И говореше. За разлика от теб, аз бях будна. Не бях изпаднала във вцепенение. Никога през живота си не съм била по-изплашена.
Слънцето ги обливаше с топли лъчи. Пчелите жужаха в близките треволяци. Скакалците озвучаваха целия хълм с буйни ритми. Въпреки всичко сянката на нощта и кошмарите сякаш дебнеше съвсем отблизо.
— Явно започваме да губим следите на това, което става около нас — заключи Ферн. — Нужна ни е помощ.
— Гъс?
— Не. Предлагам ти да оставим Алисън и нейното приятелче да кроят планове за плевнята и да се поразходим. Само двамата с теб.
Запасиха се с еднолитрова бутилка лимонада от хладилника, госпожа Уиклоу им направи сандвичи.
— Не се отдалечавайте много — предупреди ги тя. — И да не се загубите! Тия хълмове са много коварни, особено като падне мъгла. Някога са ги наричали Самодивските хълмове. Е, все пак днес денят е чудесен и няма изгледи времето да се развали. Пък и самата Ферн си е същинска самодива. Нищо чудно духовете да те вземат за сродна душа. Какво да кажа на госпожицата, ако пита за вас?
— Нищо — отвърна Ферн. — Не я щем да ни се мотае в краката.
— Какви са тия духове? — попита Уил, докато се катереха по пътеката.
— Не знам и изобщо не ме интересува. Имаме си достатъчно проблеми.
Лугари ги чакаше оттатък хълма, притаена в тревата и толкова незабележима, че една пеперуда беше кацнала на сантиметри от носа й. Като се надигна, разклати тревите и пеперудата отлетя като цветче, отнесено от вятъра.
Ферн се запита дали вълчицата, подобно на Рагинбоун, не притежава способността да се слива с околния пейзаж и да се променя така, че по своя воля да се превръща в неразделна част от природата, да приема някоя от многобройните й форми, да става стръкче трева или диворасло цвете, неподвижна земя или политнал вятър, и пожелае ли, да възвърне предишния си вид.
Ферн се замисли, че всички хора са част от една обща необятна схема на Битието, истинският свят и светът на сенките, слънчевата и отразената светлина, човекът и духът. И че да осъзнаеш и приемеш това е първата крачка към отхвърлянето на собственото ти аз и от утвърждаването на душата. Да разбереш вятъра не като движение на молекули, а като пулс на въздуха, като пулс на собствения си пулс, означава да се превърнеш сам във вятър, да се носиш с него през танцуващите треви към ръба на небето…
— Ферн! — изкрещя Уил тревожно и я стисна за ръката.
— Да?
— За един миг си помислих… стори ми се някак призрачна, сякаш… не, сигурно съм си въобразил. В момента всичко ми изглежда някак особено.
— Да, явно си въобразяваш.
Последваха Лугари встрани от пътеката, през ливадите към оголено възвишение, отърсило се от зелената си пелерина и извисило рамене към небесата. Рагинбоун ги чакаше на завет от другата страна, овехтялата му дреха се сливаше с мъха и лишеите, накапали повърхността на камъка. Загърнат в топлата си груба дреха, изглеждаше доста по-сърдечен, но в същото време непроницаем както за дъжда и вятъра, така и за слънчевите лъчи.
— Е, намерихте ли го? — попита той.
— Не — отвърна Ферн, — освен това се появиха някои проблеми.
Представи му брат си и заедно се настаниха от двете страни на стареца, внезапно осъзнали, че от дългата разходка под палещите лъчи на слънцето са доста ожаднели. Известно време Ферн се бори безрезултатно с капачката на лимонаденото шише, докато Рагинбоун не го взе от ръцете й и не го отвори с лекота, пръстите му се впиха в гърлото като клещи. Уил му предложи да си разделят сандвичите.
В компанията на Наблюдателя тревогата на Ферн, допреди това граничеща с паника, леко се поуталожи. Той беше техен съюзник — поне така се надяваше тя. Възрастен, на когото можеха да разчитат в този враждебен свят, където се чувстваше безпомощна като дете.