— Лугари наистина ли е твоя? — попита го Уил, като й подаде шепа, пълна с трохи от филията.
— Не, тя принадлежи единствено на себе си. Сама избра да бъде с мен, вече мина доста време оттогава. Прибързан и необмислен избор — казах й го още навремето.
— Викарият Гъс твърди, че Лугари идвало от loup garou — продължи Уил. — Наистина ли е върколак?
— Може и да е — въздъхна Рагинбоун. — Или поне някога е била. Обичаш ли приказки?
Натъпкал устата си с храна, Уил само кимна.
— Чудесно. Тогава нека ти разкажа нещо. Имало едно време… имало едно време една чародейка, която живеела в горите далеч на север от тук и ловувала, превърната във вълчица. В началото била много внимателна, избягвала човешките следи по пътеките, когато била в животинския си облик, но постепенно се увлякла по лова, забравила за предпазливостта и започнала да вреди на собствения си род. След време местните жители се обърнали за помощ към един магьосник. Той бил много могъщ и съвсем наскоро много се променил и бил решил да въздава справедливост. Заключил чародейката във вълчия й облик и постановил да остане негова пленница, докато не открие, макар бидейки звяр, човешкото в себе си. Наредил й да му се яви след сто години и й обещал, че ако жената в нея се е пробудила, ще възвърне истинската й самоличност. И така тя била прогонена от селото, в което живеела, както и от глутниците, понеже вълците усещали, че не е като тях. Сто години кръстосвала сама гората. Препускала и препускала, докато останала съвсем без сили, пила гореща кръв, докато прогорила гърлото си, а когато отворила уста, за да даде воля на самотата и отчаянието си, не се чул никакъв звук, понеже върколаците са безмълвни като духове. Когато годините на наказанието й изтекли, отишла да намери магьосника, а той надзърнал в хищните й очи и видял в тях душата на жена.
— Не й ли върнал човешкия вид? — попита Уил. Брадичката на Лугари бе отпусната на коляното му, жълтите й очи не мигаха.
— Нямал възможност да го направи — продължи Рагинбоун. — Бил загубил силата си, а никой друг не притежавал някогашните му способности, за да го стори вместо него. И така, тя останала с него, отначало с надеждата, че все някой ден той ще намери начин да й помогне, а после… кой знае… може би по навик или водена от необяснима привързаност. Най-хубавото човешко качество е способността да се привързваш. Разбира се, тя би могла да го убие и така да развали магията. Но чудовището в нея било умряло и тя направила друг избор. — Той се усмихна на Уил, който го гледаше с известно съмнение, но и с дълбоко съчувствие. — Е, все едно, това е само приказка.
— Как е възможно магьосник да изгуби силата си? — попита Ферн.
— Като надхвърли възможностите си; като се опита да направи нещо, което не му е отредено да може. Когато амбицията надскача способностите, винаги се стига до катастрофа.
— А ще си я върне ли някога?
— Едва ли. — Рагинбоун я изгледа сурово изпод свъсените си вежди. — Веднъж изразходвана или прахосана, Дарбата не може да бъде възстановена.
Дарбата, така се бе изразил и идолът. Ако тя притежава Дарбата…
— Какво представлява тази Дарба? — попита Ферн.
— Това е друга история — отвърна Наблюдателя. — Вече ви разказах достатъчно, сега е ваш ред. Доколкото разбирам, имате доста за разказване.
И така, те му разказаха. Ферн му описа всички действия на Алисън или Алимонд, не пропусна да спомене и за проникването в стаята й и какво са открили вътре. Уил включи и преживяванията си по време на съня, а Ферн допълни разказа му със собствените си преживелици през изминалата нощ в дневната. Отначало Рагинбоун вметваше по някой и друг коментар.
— Драконова кожа — рече той за ръкавиците, — притежава редица свойства. — А когато Ферн стигна до телевизора, додаде: — Съвременни измишльотини. Нов начин за извършване на древен трик. Като кристалното кълбо, само че във формата на куб. Алимонд обича да върви в крак с модата. Въпреки всичко не мога да не призная, че е научила доста неща, които не са ми известни. Наистина доста…
По време на втората половина от разказа обаче той не каза почти нищо. Веждите надвиснаха още по-ниско над орловия му нос. Устните му се вкоравиха. Като че изобщо не забеляза кога Ферн спря да говори. Бе потънал в дълбок размисъл.
— Не е ли време да ни кажеш какво става? — попита тя накрая. — Или ще ни оставиш да паднем в яма, без изобщо да подозираме за съществуването й.