— Кой е този дух? — попита Ферн.
— Просто дух — отвърна мрачно Рагинбоун и бръчките по лицето му изпъкнаха още повече. — Това, което знаеш, ти е достатъчно.
— Нима си няма име?
— Напротив, има много имена. Но така или иначе, си остава един Дух, един разум. Една празнота, която никога няма да може да бъде запълнена. Магнита е нещо, за което той винаги е копнял. Не го познавам лично, известно ми е само онова, което съм чувал за него — казвам го с радост. Макар че веднъж се осмелих да проникна в Азмодел, Красивата долина — долината на дъното на света. Веднъж ми бе достатъчно: не бих повторил това приключение. Колкото по-малко знаеш за него, толкова по-добре. Той е най-старият от старите, най-могъщият от могъщите: хватката му не отслабва, мисълта му не заспива, омразата му е вечна. Това говори ли ти нещо? Ако Алимонд се е обърнала към него, алчността й е замъглила не само преценката, но и целия й разум.
— След като е толкова могъщ — попита Уил, — как ще се преборим с него?
— Не можем — призна Наблюдателя. — Нито вие, нито аз притежаваме тази сила. Все едно да се опиташ да се пребориш с вихрушка.
Разговорът не беше особено обнадеждаващ, но въпреки всичко Ферн се почувства по-окуражена. Щом се прибраха в къщата, отвори речника, за да провери какво означава телегностика. „Познание за далечни събития, което се смята, че е получено без помощта на какъвто и да е нормален сетивен механизъм“ — това гласеше определението. През нощта сънува болка. Беше болка, каквато никога не бе усещала и не си бе представяла, че е възможно да изпита; беше се вкопчила в корема й, в дълбините на самата й същност, разкъсваше я, впиваше в тялото й невидимите си зъбци. Коремът й беше подут от болката, бедрата й бяха разчекнати и кръвта от раздраните й вътрешности изтичаше на талази между краката й. Струваше й се, че крещи, но явно никой не я чуваше.
„Алис Гидингс!“ Над нея се бе надвесила жена с изпито лице. „Засрами се, каква е тая врява! Ти си ми седмата и никой досега не ме е вбесявал толкова.“ А зад нея се чу друг глас: „Твърде рано е. Непростимо рано“. После болката се уталожи и от слузта между краката й изплува скимтящо голо телце, приличаше на мишле без козина. Тя го взе и изпита такава неимоверна любов, че мигом забрави цялото си страдание, чак се разрида от любов. Но щом го постави на гръдта си, мъничето не засука, беше стиснало здраво очета, а крайниците му висяха отпуснати като на кукла. „Мъртва е“, обади се единият глас. „Вземете я от нея.“
В следващия миг се озова на някаква морава, покрай нея мина ездач с изваян като от порцелан профил, със златни къдрици, блеснали на слънцето; извърна се, но не я забеляза. Сърцето й биеше лудо от глад и гняв, запълнили празнината, отворила се на мястото на любовта й.
Най-сетне се озова пак сред полето, както преди, и Ферн бе Алис, а Алис беше Ферн, усещаше калта между пръстите на краката си, сърцето й излъчваше сияние, което сгряваше цялото й тяло, а когато погледна дланта си, сякаш видя планетите да кръжат под тънката й кожа. Някъде в далечината изплува къщата с островърхия покрив, над нея плаваха облаците, тя призова мълнията, която й отвърна, а гласът й бе гласът на вятъра. Не забеляза тъмната фигура, която протегна ръце към нея, видя само светлия силует пред къщата в далечината, с озарени от свещта изваяни къдри. Но пламъците постепенно започнаха да се уголемяват, докато облизаха тавана. Бурята се спусна ниско над земята, за да ги посрещне. Порцелановият профил се пропука от топлината. Тя усети вкуса на огъня и на кръвта, но не беше достатъчно. Угасналата любов бе оставила една празнина, която едва ли някога щеше да бъде запълнена.
Внезапно Ферн изпита страх, вкопчен в капана на свирепа омраза и пустота; опълчи се, за да извоюва свободата си, ала сънят я обви като паяжина, омота се около мисълта й като воал и когато най-сетне тя успя да намери изхода, попадна директно в друг сън, в следващ пласт.