На сутринта се чувстваше изтощена и този път Алисън обърна внимание на сенките под очите й.
— Сънувах кошмар — отвърна кратко Ферн и се запита как ли би реагирала събеседничката й, ако я нарече Алис или Алимонд вместо Алисън.
Денят беше особен. Разходиха се по брега със семейство Динсдейл. Алисън също се присъедини. Изглеждаха като най-нормална компания, излязла да отмори на чист въздух. Отливът разкриваше скални плочи, разделени с пясъчни ивици, тук-там застлани с гъсти пътечки от водорасли. В залива потъваха десетина ручейчета, които си проправяха път между камъните и бързаха да се върнат в морето. Ниските вълни заораваха в пясъка, по плажа плисваха мимолетни дантели от пяна, които бързо се разпадаха под жарките слънчеви лъчи. Духаше освежителен вятър. Северно море бе ледено. Въпреки студа Алисън отиде да поплува. Мъжете огледаха дребното й тяло и дългата й коса, която се вееше като дим, понесен от вятъра. Мокра, тя изглеждаше още по-дълга, краищата й стигаха чак до бедрата на Алисън. Червеният бански прилепваше по тялото й като кожа.
— Приличаш на сирена — рече й Ферн, припомнила си един мимолетен образ от касетата.
— Вярно — подкрепи я Уил. — Като Лорелай от тевтонската легенда — онази самодива, дето подмамвала горките моряци и ги водела към тяхната гибел. Не може да не си чувала поемата на Хайне. Подмамвала ли си някого напоследък, Алисън?
— Я стига глупости — отвърна с усмивка тя, а в погледа й блесна отражението на морето.
Ферн се извърна и тръгна към водата, но усети как погледът на Алисън се врязва в гърба й като студен пръст. Вълните бяха изкарали на брега нещо, което допреди миг го нямаше — беше бяло, ала не бе риба, въргаляше се и се мяташе по плажната ивица. Имаше тумбеста форма като шамандура, но по-тежко, зад него се носеха пипалца с възлести фаланги. Ферн веднага го позна от съня си с мъртвото бебе, но не отиде да погледне по-отблизо. Хвърли поглед към Алисън и я обзе внезапна жалост, ужас пред колосалната пустота, погълнала и любовта, и загубата, боязън пред ограбените желания, които напразно се опитваха да запълнят тази празнота. Улови се, че се пита как ли се е чувствала Алисън, като е знаела, че Дарбата й може да й даде всичко, освен онова, което желае най-силно. Отмъщението, триумфът, завоеванията — всичко това сигурно е изглеждало безсмислено и напразно, трохи, хвърлени да задоволят глада на един великан. Осени я внезапна разтърсваща мисъл — ето защо Алисън иска да отвори Дверите. Не защото се стреми към властта — независимо от твърденията й пред Древния дух, а заради смъртта. Царството на смъртта, ако изобщо съществува такова място. Дори Рагинбоун не знае какво лежи отвъд прага…
Като че ли видя Алисън да се рее в царството на сенките, в търсене на люлка, където една мъртвородена душа спи като чепата вейка, недокосната от зеленина. Обзе я внезапен ужас, от който я побиха тръпки: манията за величие бе нещо разбираемо, нещо, с което човек може да се бори и да контролира; ала майчиният копнеж по отрочето, умряло в утробата й, бе фикс идея, която не се поддава на разумно тълкуване. Сега, докато наблюдаваше Алисън, Ферн за пръв път осъзна колко опасна всъщност е тази жена.
Неволно отвърна поглед и обгърна морето, ала вълните се бяха стопили; върху тях се бе разстлала само тънката дантела на пяната, сякаш храчка, лепната връз пясъка.
Нямаше начин да узнаят дали Алисън е предприела ново търсене на ключа.
— Естествено, тя не осъзнава, че има конкуренция — заключи Ферн. — Подозира, че търсим нещо, но мисли, че не знаем какво. Останала е с впечатлението, че продължаваме да преследваме пиратски съкровища. При тези обстоятелства вероятно е предоволна да ни остави да поразчистим терена предварително. Вероятно си казва, че дори и да намерим ключа, няма да знаем предназначението му, а тя лесно би могла да ни го измъкне.
— Сигурно, но ти още не си го намерила, доколкото знам — изгледа я подозрително Уил.
— Поне го търсих — отвърна сестра му.
Алисън замина за Лондон едва във вторник следващата седмица. Робин се бе обаждал два пъти, но макар Ферн да успя да размени някоя дума с него, се отказа от всякакви по-нататъшни опити да разбуди заспалия му здрав разум. Вместо това нанесе удар под кръста, като придаде на гласа си скръбни хленчещи нотки и му припомни за плановете, които бяха кроили за лятото — нищо че ги бе заклеймила, когато той ги сподели с нея. Накрая подчерта, че в Йоркшир изобщо не е забавно без него. В крайна сметка, разсъди насаме по-късно, настоящите им проблеми може да са всичко друго, но не и забавни. Робин отвърна с уверение за скорошно завръщане, при което Алисън изтръгна слушалката от ръката й и се зае да му обяснява подробности около различни случаи на лов на вещици в САЩ и нейни приятели, пръснати из целите щати, които той не бива да пропуска да посети. На Ферн не й оставаше друго, освен да се надява бащинските му чувства да надделеят над изследователската страст.