В понеделник следобед, докато се напъваше да си представи баща си, нахлул на бойното поле като смаян рицар, озовал се насред неочаквана битка, й хрумна, че всъщност Робин не може да направи почти нищо. Би могъл да помоли Алисън да си тръгне, но бе по-вероятно да я покани да остане още. А ако се натъкне на каквото и да е необичайно или свръхестествено явление, веднага би намерил разумно обяснение, колкото и невероятно да е то.
Увесила нос след това прозрение, Ферн заряза работата си, на която и бездруго не обръщаше особено внимание през последния половин час, и се запъти към селото под предлог, че отива за портокалов сок.
На връщане мярна Алисън, увлечена в задушевен разговор. Алисън не я забеляза и Ферн се спотаи край един зид. Мотористът бе спрял край самия банкет на шосето и Алисън като че разговаряше с него от известно разстояние. Държеше се рязко и властно.
Ферн осъзна едва по-късно, че при всичките й досегашни срещи с моториста той никога не бе свалял каската си. Въпреки жегата черните ръкавици, черното кожено яке, лъскавите кожени панталони и тежките боти покриваха тялото му плътно, така че не се виждаше нито сантиметър от кожата му; каската покриваше и косата, и врата му; затъмнената маска скриваше лицето му изцяло. Моторът изглеждаше тежък и тромав, но палеше отведнъж и тръгваше уверено като кон, влязъл в ритмичен галоп. Отдалечи се бързо и Алисън се отправи към къщата с енергична крачка.
Ферн я последва, след като благоразумно изчака няколко минути.
— Видях те да говориш с един човек на мотор — подметна на Алисън по време на вечерята, внимателно оглеждайки лицето й за каквито и да е следи от неудобство.
— Видяла си ме… а, да. Да. Онзи моторист. Ами беше се загубил. Питаше накъде е пътят за Уитби. Дано да не съм го объркала с обясненията си.
— Излъга ни — рече Ферн по-късно. — Не я е питал за пътя. Той е местен — виждали сме го вече толкова пъти.
Строителите се появиха на сутринта, след като Алисън замина за Лондон. Роло и двамата му помощници окупираха плевнята, показвайки ясно на Ферн и Уил, че не е препоръчително да се мотаят насам-натам, докато се работи. А когато тримата си тръгнаха вечерта, заключиха плевнята. Прекалената фамилиарност на Роло при всяко влизане в къщата — особено спрямо Уил — действаше като още по-голяма спирачка.
— Кой ще плаща за това? — промърмори Ферн. — Татко не е имал възможност да направи нещо повече от устно потвърждение.
В сряда тя реши да попита.
— Назначени са от Алисън — докладва по-късно на брат си. — Което означава, че тя отговаря за заплащането според уговорката им с татко. Разбира се, той никога няма да откаже да плати, колкото и да е голяма сметката. Нали го знаеш какъв е. Въпреки това тя поема огромен риск. Питам се защо ли е толкова важно за нея?
На този въпрос нямаше точен отговор.
Рано на следващата сутрин пред Дейл Хаус спря много дълга бяла кола. Гюрукът й беше вдигнат, купето блестеше от чистота, по металните части нямаше нито едно петънце. Изглеждаше съвсем не на място из тесните йоркширски пътища — като акула в аквариум за декоративни рибки. Косата на шофьора лъщеше като металните аксесоари, униформата му беше светъл спортен копринен костюм, който подчертаваше допълнително загара на кожата му. Като го видя, госпожа Уиклоу помръкна повече от обикновено, а Уил стана ненатрапчиво любопитен и подчертано намръщен.
Ферн предпазливо поздрави госта.
— Ако търсите Алисън — рече тя, — би трябвало да е в Лондон. Замина във вторник.
— Отбих се непредвидено — отвърна Хавиер Холт. — Бях на посещение при един от най-добрите ни клиенти — в Шотландия. Не представляваше трудност на връщане да мина оттук. Мога само да се гордея с добросъвестността на служителката си. — Начинът му на изразяване се стори на Ферн ненужно и твърде префърцунен. — Природата тук е превъзходна, а тази къща притежава удивителна атмосфера. Имам представа колко допада това на Алисън. Истината е, че тя сподели с мен колко се радва, че има възможност да погостува тук.