— Нима? — попита Ферн.
— Няма ли да ми предложите питие — промърмори той — или поне чаша чай? — Подигравателната нотка в едва доловимата му усмивка бе предназначена специално за Ферн.
— Чай — отвърна домакинята с любезна усмивка.
Госпожа Уиклоу им поднесе желаната напитка, като показа на Ферн готовността си да се намеси, ако Хавиер премине границите на джентълменското поведение. Уил, решил, че гостът е пълна досада, вече беше изчезнал. Останала насаме с Хавиер, Ферн все по-ясно усещаше заплахата, която се излъчваше от цялото му същество — лъскавата външност, показната вежливост, тънкото предизвикателство в гласа, което тя от време на време долавяше.
— Употребяваш ли алкохол? — попита гостът. — Имаш вид на скромен въздържател, но съм сигурен, че е измамно. Притежаваш излъчването на зряла жена и външността на викторианска госпожица. Днес рядко се среща.
— Знаеш много добре, че пия — сряза го Ферн. — В галерията ме видя с шампанско в ръка. Може би не си обърнал внимание.
— Моля за извинение. — Думите му бяха изтънчено неискрени. — Всъщност тогава гледах теб, а не чашата ти. Заинтригува ме. Идеалната дъщеря, която направлява безпомощния си баща със смесица от отдаденост и пресметливост. Питам се дали някога си позволяваш непристойно поведение. Пиеш, но никога не прекаляваш. Имаш приятели, но не и гаджета. Схванал ли съм картинката?
— Може би — отвърна Ферн. — Във всеки случай не виждам причина да ти разкривам картинката, както се изрази — нито на теб, нито на друг непознат.
— Нима ме смяташ за непознат? Двамата с баща ти имаме общ бизнеспроект. Това би трябвало да ме издигне поне до нивото на познат, ако не нещо повече.
— Ти си познат на баща ми — отвърна Ферн. — Не на мен. — Осъзнаваше, че е прекрачила границата на добрия тон, но й се стори любопитно вълнуващо.
Хавиер не изглеждаше обиден, в загладените му обноски се усетиха едва доловими признаци, че му е забавно.
— В такъв случай би ли ми дала възможност да задълбоча познанството ни. Ако Алисън беше тук, щях да я поканя да вечеряме навън. Сега каня теб.
— На вечеря! — ахна в изненада Ферн. — Имаш предвид в ресторант? — Беше се случвало да хапне картофки с риба или пица с приятели от мъжки пол, но никога не бе вечеряла в истинския смисъл на думата сама с друг мъж, освен с баща си. Реакцията й в този случай обаче се дължеше не само на шока от получената покана.
— Защо не?
— Намираме се насред Йоркшир — възмути се Ферн. — Не съм сигурна, че наоколо изобщо има ресторанти. Е, поне не реномирани. — Като лондончанка не беше склонна да вярва, че извън графствата около Лондон изобщо съществува добра кухня.
— Ако това е единствената причина, поради която ми отказваш…
— Не! Искам да кажа, защо ще искаш да ме водиш на вечеря?
— Ами познай.
Госпожа Уиклоу се възпротиви категорично. Уил остана като гръмнат („Човек би помислил, че си му любовница“). След първоначалното объркване Ферн взе решение. Нещо й подсказваше да бъде нащрек, макар да не знаеше точно защо — не й се вярваше, че Хавиер ще си позволи да я ухажва или да се държи непочтено по какъвто и да е начин. Каза на Уил, че ще използва случая да го поразпита за Алисън, но всъщност се поддаде на импулс, който само наполовина се дължеше на любопитството й. Хавиер Холт й се струваше едновременно отблъскващ и интригуващ: опасенията й се дължаха на странното му хипнотично очарование.
Подбра внимателно тоалета си, без да е сигурна дали е в ролята на момиче, подготвящо се за среща, или на войник, тръгващ на война. Най-хубавите й дрехи бяха останали в Лондон, но разполагаше с къса черна рокля, съвсем семпла, попаднала в Йоркшир случайно, понеже я взе в колата, след като я бе прибрала от химическото. Услужи си и с кремавото копринено сако на Алисън, което висеше в коридора. Обикновено не заемаше чужди дрехи, дори от приятели, но сега преглътна скрупулите си — импровизираните вечери налагаха спешни мерки.
— Не разбирам защо се стараеш толкова — вметна Уил, докато гледаше как сестра му се гримира. — Първо, е адски стар и второ — изглежда пълен тъпак.
— Казах ти — този човек е шеф на Алисън. Не е изключено да има пръст в цялата работа. Пък и съм любопитна.
— Любопитството състарява.
— Аз не съм стара.
Хавиер я заведе в старомоден пъб в близко село, чието име тя така и не разбра. Дългата бяла кола пърпореше кротко по селските пътища, по небето бавно се разстилаше зеленикав мрак, погнал бледата привечерна луна. Кръчмата представляваше тумбеста каменна сграда с дебели зидове като преграда за йоркширските студове, с ниски стрехи, надвиснали над прозорците, от които вече струеше жълтеникава светлина. Вътре имаше бар, около който седяха шепа хора, и ресторантска част с облицовани в дървена ламперия стени, където също нямаше много посетители.