Хавиер избра маса в най-тъмния ъгъл на помещението и поръча питиета. Сервитьорката запали свещ: треперливият пламък набра смелост и заблещука между двамата, удължен от невидимо течение до тънка огнена жилка. Лицето на Хавиер, премрежено от мекия блясък, изглеждаше като на византийски светец — златист овал, неестествено гладък, изваяни ноздри и бадемови очи, подчертани от собствените си сенки.
— Защо ме доведе тук? — попита Ферн, докато опитваше непривичния вкус на джин тоника си с преднамерена небрежност.
— А ти защо дойде? — И след малко: — Не съм ли виждал Алисън да носи подобно сако?
— Възможно е — отвърна Ферн. — Кремавите сака по принцип си приличат.
— Не е ли малко големичко за теб?
— Не! Аз съм малка за него.
Той се изсмя, като че наистина му беше забавно, но Ферн забеляза, че в смеха му има нещо неискрено, едва доловим дисонанс, сякаш смехът бе споразумение, което той бе приел, макар вече да не изпитваше никакво удоволствие от него. Скритата заплаха, която усети под лъскавата външност, й се стори далеч по-застрашителна от всичко, което бе доловила досега у Алисън Редмънд — макар да не можеше да определи причината. Устата му се разкриви в иронична усмивка, в очите му пробягаха пламъчета — вълнички, след миг застинали в маска, която криеше под себе си невидимо, но по всяка вероятност злокобно присъствие. Имаше чувството, че просветлението ще я озари всеки миг; но менюто беше пред нея и беше време да си избере ястие и да отпие от чашата си, да подхване разговор. Спомнила си обяснението, което даде на брат си, попита Хавиер откога се познава с Алисън.
— От неотдавна — отвърна той, — ако говорим за познанство в тесния смисъл на думата. Макар че в известен смисъл имам чувството, че винаги съм я познавал, може би не само в този живот. Начертах формата на пространството и тя беше вътре, за да го запълни. Усещам настроенията й, без да е нужно да ми ги описва с думи. Нищо, което тя прави, не ме изненадва. — „Защо ли“, запита се Ферн. — В живота на човек има съдбоносни срещи. Те са част от нещо, което е било писано да се случи, дребен, но значим детайл в огромна и неразгадаема схема. Усещала ли си подобно нещо?
Незнайно защо, тя се сети за Наблюдателя.
— Значи така усещаш срещата си с Алисън?
— Може би това важи и за твоята среща с мен.
След джин тоника на масата се появи вино; поднесоха им предястия. Хавиер вкуси храната си като познавач, но без насладата на неподправения апетит. Ферн почти не обърна внимание какво слага в устата си — това важеше и за яденето, и за пиенето. Бургундското беше плътно и тежко и скоро обгърна мозъка й с леност.
— Какво трябва да покаже нашата среща? — попита тя най-накрая.
— Още не съм съвсем сигурен — призна той. — Схемата, както вече казах, е неразгадаема и на никого от нас не е дадено да прозре далеч напред. Твърде често сме принудени да вървим пипнешком по пътя си, слепи като къртици в тъмното; при все това дори къртицата достига целта си. Ти си на такъв етап в развитието си, че е време да вземеш някои решения. Нямам предвид курсове, колежи и кариера: говоря за нещо далеч по-фундаментално. Пред теб има много пътеки, но всички те са забулени. Принудена си да избираш на сляпо като къртица. Но пък, от друга страна, ние сме по-висши същества от всякакви пълзящи и гризачи: ние не живеем само водени от инстинктите си, умеем да разчитаме мимолетните знаци, които съдбата ни дава. Възможно е да притежаваш сила. Трябва да се научиш да я използваш. Аз мога да те науча.
— Сила ли? — Сърцето й затуптя толкова яростно, че в гърлото й заседна буца. В първите няколко секунди не успя да преглътне хапката си. — Какво… какво имаш предвид под сила? И на какво можеш да ме научиш ти?
Той не пропусна едва доловимото натъртване върху местоимението.
— Ти си млада и красива — подхвана лежерно. — Това е вид сила. Но младостта не знае как да борави със своите очарования, а когато се научи, те вече са започнали да изтляват. Мога да ти предоставя своя светски съвет.