— Благодаря — поотпусна се Ферн, — но не мисля, че…
— Не ти е нужен наставник? Жалко. Инстинктът невинаги е добър водач. Младите са склонни да се уповават сляпо, да вярват с цялото си сърце — но това го знаеш, нали, моя сериозна и чувствителна Фернанда? Знаеш твърде много… за възрастта си. — Лековатият му тон вече стана сериозен, насмешката бе изместена от заплаха, при това всичко стана тъй неочаквано, че Ферн бе слисана и объркана. — Не си готова да се обречеш във вярност, без да се поколебаеш, без да поразпиташ, без да проучиш другите възможности.
— Какво ми предлагаш? — прошепна тя.
— Образование. В живота е пълно с неща, на които и най-добрият университет не може да те научи. — Може би намекваше за обичайните уроци за преминаване към зрелостта. А може би не.
По време на основното ястие Хавиер смени темата, заговори за изкуство и литература, поразпита Ферн за Бош и Дали, за Милтън и „Макбет“. Агнешкият котлет беше леко алангле в средата и тя се улови да наблюдава с любопитство как сътрапезникът й захапва мръвката с изящна прецизност, как белите му зъби се впиват в полусуровата плът. При редките случаи, когато погледите им се засичаха, тя си въобразяваше, че искриците в тях се движат, че струят от зеницата с главозамайваща скорост. („Това е дракон, не го гледай в очите…“) С мъка отвръщаше поглед.
— Макбет е интересен образ — рече тя, почувствала се по-дръзка от виното, — но според мен вещиците изглеждат нелепо. Като герои от пантомима.
— Пантомимата е за деца — възрази Хавиер. — В измисления свят на театъра е допустимо децата да се смеят на Страшното. Това е един вид игра — вътре си на сигурно място, далеч от реалния свят. Ала възрастните знаят, че не подобава да се смееш на Страшното. Ти порасна ли вече, Фернанда? Пантомимата превръща действителността в игра, но от това светът не става по-малко истински. Ти вярваш ли във вещици?
— Разбира се, че не — отвърна Ферн, но пребледня.
— Нима никога не си мечтала да яхнеш вятъра, да погнеш облаците, да танцуваш като слънчев лъч по водата? Нима не ти се ще да надзърнеш в миналото през празно огледало, или да чуеш песента на звездите, или да придърпаш дъгата, да призовеш отдавна мъртви хора? Ти имаш въображение: използвай го, дай му жизненост и сила. Превърни го в свое оръжие — оръжие по-мощно и по-смъртоносно от всичките тромави машини, изобретени от съвременния човек. А красотата ти, Фернанда… нима не си мислила за това? Мимолетната ти младост, скоропреходния ти цъфтеж… Ти си като ранно цвете, като предпролетно кокиче — но можеш да превърнеш тази красота в образ от кристал и олово, който никога няма да избледнее или да изгуби свежестта си, няма да се промени, няма да угасне. Замисли се — да бъдеш завинаги красива, завинаги обичана. Нима не би се възползвала, ако имаше тази възможност? — Светлините в очите му бушуваха, ала тя избягваше погледа му. — Вярваш ли в магьосничества, Фернанда? Или все още си вкопчена в Страшното?
— Кой си ти?
Ала тя знаеше. От известно време отговорът на този въпрос витаеше в подсъзнанието й, спотаен в очакване тя да събере смелост да му се опълчи. Знаеше го, когато попита Рагинбоун преди няколко дни. „Процесът на стареене може да бъде спрян… косата може да стане бяла или сива…“ Зад маската временният обитател се усмихна на прозрението й.
— Кой си ти?
Ресторантът наоколо като че се разми, стояха в средата на огромна равна пустош. В долчинките се стелеше мъгла, от нея стърчаха голите клони на призрачни дървета. Звездите трептяха в натежалия сумрак. От каменистите върхове се спусна вятър, който я прониза до мозъка на костите. Пламъкът помежду им не потрепваше.
Усмивката му се стопи, стените, облицовани с ламперия, се върнаха по местата си.
— Казвам се Хавиер Холт — отвърна той безучастно, без явно намерение да я лъже. — Кой да съм?
— Чувала съм гласа ти и преди, но идваше от устата на каменен идол. Предполагам затова звучеше доста по-различно. — Знаеше, че трябва да се страхува от него, че трябва да стои неподвижно и да мълчи, но виното бе проникнало в кръвта й и един импулс, по-силен от алкохола, я тласкаше напред. Не беше любопитство, а необходимост — необходимостта да получи информация и да си изясни нещата, да види врага пред себе си, да се запознае с фактите, да има избор.
— Ти не бе призована — рече той и гласът му прозвуча едновременно остро и меко.
— Все пак дойдох, макар и непризована.