— Разбира се, че съм сигурна. Той беше идолът. Те са едно и също. Той сам ми го каза. Той е най-старият дух, онзи, когото Рагинбоун не назова. Онзи, с когото не можем да се преборим.
— Той ли ти го каза?
— В известен смисъл — продължи Ферн, като се опитваше да подреди спомените си. — Каза, че може да е Яхве или Израил… и други особени имена… Азимут, Азмордис… Другите не ги помня. Както и да е, беше ясно какво има предвид. Той контролира и статуята, и човека, той е много хора, много древни божества — един Дух с много лица. Точно както каза Рагинбоун.
— Азмордис — повтори Уил. — Звучи ми като нещо друго, което той ни каза. Някаква долина. Но не разбирам защо Хавиер… или както там му е името… защо е избрал да сподели всичко това точно с теб?
— Иска да ме използва — отвърна Ферн. — Явно той също вярва, че ще намеря ключа. Няма доверие на Алисън. Мисли…
Мисли, че аз притежавам Дарбата.
— Какво?
— Нищо. Моля те, донеси ми аспирин. Дано ми помогне да дойда на себе си.
Аспиринът прогони главоболието, но не проясни съзнанието й. Обзета от необичайна колебливост, отказа предложението на Уил да отидат да потърсят Лугари и Рагинбоун, за да ги информират за последното развитие на нещата. Тя настояваше да остане сама и да се опита да подреди хаоса в главата си. В кухнята се постара максимално да успокои госпожа Уиклоу и получи неочаквано подкрепление.
— Каза, че виното било прекалено силно за теб, така каза — сърдито избоботи икономката. — Било негова грешка, че го поръчал, трябвало да бъде по-разумен. Взе да се извинява, даже малко се престара, мен ако питаш. Е, все пак, ако наистина се е държал като джентълмен…
— О, да, разбира се, държа се много добре — отвърна Ферн.
Вярно, че превърна ресторанта в пустош под ледено небе, но иначе се държа съвсем прилично.
Като се измъкна от Уил, тя излезе на разходка, но не тръгна нагоре по хълма, където можеше да срещне нежелани съюзници, а се спусна към реката. Намери крайбрежна пътека и пое по нея, след малко седна на един изпъкнал над земята корен с лице към водата. Загледа се в каменистия бързей, който разделяше потока на множество миниатюрни водопадчета. Отсрещният бряг бе забулен в мрачните сенки на чворести дървета. Дори в зеленината на лятото мястото изглеждаше странно зловещо, тайнствено и мистериозно. Листата на дърветата хвърляха сенки в тъмната вода и пропускаха само отбрани лъчи, които изтръгваха от повърхността на реката ослепителни отблясъци. Ферн остана така доста дълго, прехвърляше в ума си разговора от предишната вечер, анализираше собствените си колебливи изводи, заслушана почти несъзнателно в чуруликането и крясъците на невидими птички и в многогласната мелодия на водата, която ромонеше по камъните.
Постепенно съзнанието й се изпразни от всички мисли; в съществото й нахлуха песните на птиците и реката. Както и преди, докато се разхождаше с идеята да открие Рагинбоун, усети как се слива с природата, неподвижните й крайници и туптящото й сърце станаха едно с покоя на дърветата и бавния пулс на земята. Тя бе лист и сянка, корен и вейка: въздухът дишаше през нея и мъзгата на живота се процеждаше през вените й.
Един от невидимите певци реши да й се покаже, миниатюрно кълбо кафяви пера с щръкнала опашчица и неспокойни очи; не забеляза присъствието й, сякаш тя бе станала част от корена, на който седеше. По-късно над потока се стрелна водно конче, пъстрите му крилца трептяха неистово. Времето се процеждаше покрай нея непремерено и незабелязано.
Бе късно утро, слънцето отиваше към пладне, когато тя най-сетне се сепна. В течение на тези пусти часове страховете и подозренията й не си бяха отишли, по-скоро бяха изтласкани встрани: тя вече знаеше какво трябва да направи. Трябваше да открие ключа. Рагинбоун й каза, че именно на нея е писано да го намери; Хавиер вярваше в същото. С други думи, разковничето сигурно е някъде тук и само чака нея. Усещаше го, бе възбуждащо близо.
Нещо трепна в крайчеца на окото й, неправилно прочетена дума, въпрос, увиснал на връхчето на езика. Спомни си как Алисън извика духовете в кръга, безскрупулното й опипване, нетърпението й, грубия начин, по който освобождаваше призованите. И насмешливата гримаса на идола — същата като на Хавиер — презрението на всевластното същество към дребните и крадливите. И изведнъж, макар все още да не знаеше въпроса, Ферн бе наясно на кого трябва да го зададе.