Ферн седеше неподвижна, притиснала колене до брадичката си. Не се престори на заспала, просто реши да е търпелива, да устои на желанието да прошепне или да повика, призоваваше го само наум. Нямаше представа дали ще я чуе, но бе сигурна, че ще я види и в края на краищата ще дойде при нея. Вечерта, прекарана с Хавиер, я изпълни с тревоги и нерешителност, но оттогава, макар още да не го бе осъзнала докрай, тя бе придобила една прибързана увереност в собствените си способности: не се съмняваше, че сенките ще откликнат на нуждите й. Изкуши се да почете на нощната лампа, но се боеше, че дори тази скромна изкуствена светлинка ще обезкуражи очаквания посетител. Представи си го как се сепва от извадената си на показ грозота или просто от истинската си същност, такава, каквато е — илюзорно същество, полупризрак, полуспомен, обвито в скръб, обезформено от самота, помътнено в течение на дълги векове от неясните спомени за чезнещо въображение. Беше докоснала ръката му с различните пръсти, но се бе научила да не вярва на сетивата си: нещата невинаги са така устойчиви, както ги усещаме, а духът закрилник на къщата — поне тя така си мислеше — съществува като смътно съзнание на пределите на реалността, което проектира променливия си образ в полусянката на живата вселена.
Изниза се повече от час, бавен и протяжен. Когато очакването й се увенча с успех, от деня не бе останало почти нищо. Един-единствен пръст, неестествено дълъг, изкривен и възлест като клонче, протегнат от мрака под прозореца. Сенките като че се бяха сгъстили в прегърбена фигура, в мъничко същество, изплувало от последните искрици на деня, едновременно дебнещо и плахо, изкушено от този тъй обикновен, но мил дар, какъвто от стотици години никой не му бе правил. Към първия пръст се присъединиха още няколко, ръчичката пропълзя като паяк към чинията и чашата. Протегнатата ръка беше късичка и топчеста около лакътя. След ръката се изсули и тялото — непохватно кълбо, което се движеше дебнешком и едва се виждаше, макар очите на Ферн да бяха привикнали с тъмнината.
Тя го изчака да опита млякото и курабийките, преди да изрече името му. Гласът й бе по-нежен от въздишката на вятъра, мек като припадаща нощ, звук, доловим само от сенките.
— Пегуилен!
За миг кълбото застина и тя се уплаши, че ще се измъкне, че ще се плъзне обратно в царството на илюзиите; ала съществото се обърна към нея и тя видя блясъка в отдавна угасналите му очи да се насочва към нея.
— Казаха ми, че обичаш мляко — подхвана.
— Кой…?
Ферн остана с впечатлението, че той се смущава дори когато му говорят, когато го споменават в разговор, когато го гледат или привикват. Тъй дълго нежелан и самотен…
— Някой ми подсказа, че имало такава традиция.
— Децата — прошепна той с гласец, тъничък като скимтене. — Помислих, че децата са се върнали. Малката Нан, Питър и Ват… онзи свенливият Ват… и Джоузеф, който вдигаше такава врява, и Тами, толкова кротичък… Бях сигурен, че един ден ще се върнат.
— Сега те си играят някъде другаде — нежно прошепна Ферн, все едно говори на дете.
— Другите пораснаха… после дойдоха още деца, винаги имаше още и още. Но Тами, Питър и малката Нан… те не пораснаха. А след тях не дойдоха други.
Черната смърт, заключи Ферн. Това е имала предвид Алисън. Цяло семейство, може би дори цяло село, заличено за броени дни. Инстинктивно протегна ръка и в шепата й се намести изтънял и длъгнест пръст, за да остане там.
— Преминали са през Дверите — продължи Ферн, като думите сами влязоха в устата й. — Дошло им е времето.
— Няма ги — прошепна Пегуилен. — Питър, Нан, моята Нан… няма ги вече… — Тъжното му мърморене потъна бавно в нощната тишина.
— Ами семейство Капъл? — попита Ферн след известна пауза. — Три, не — четири момиченца и едно момченце. Те трябва да са се появили доста по-късно след построяването на тази къща. Помниш ли ги? Сигурно първо са били деца.
— Не са били мои деца. — За духа закрилник на къщата явно съществуваха различни видове деца. — Имаше момиченца, цял рояк момиченца, с толкова много дрехи. С воланчета, с къдрички, с глъчка. И непрекъснато бродираха, и рисуваха, и готвеха… Едната си имаше своя градина. Аз направих така, че цветята й да пораснат, но тя изобщо не ме забеляза. Никога не ми оставяха храна. Веднъж си откраднах кейк, ама имаше вкус на пясък. — Ферн се усмихна в мислите си. — Лицата им остаряваха, но не и дрехите. Всичките момичета…