— А момчето?
— То отиде да учи някъде на друго място. Беше такъв дългуч.
— А когато се върна — продължи Ферн, — вече е бил възрастен мъж, пенсионер. Обиколил моретата. Капитан Капъл. Помниш го.
Пегуилен измърмори, явно в знак на потвърждение.
— Имал е куче — продължи да опипва почвата тя. — Обичал е да се разхожда с кучето си из хълмовете и покрай брега.
Пръстът, положен в шепата й, като че потрепна и се сгърчи. Думата „куче“ явно създаде неприятни асоциации у събеседника й.
— Душеше — рече Пегуилен. — Дойде да души през нощта. Беше навън, искаше да влезе вътре. После вече беше вътре в къщата. Тя го пусна. Приличаше на куче, но не го усещах като куче. После дойде другото и го прогони.
— Другото ли? Имаш предвид Лугари?
— Видях ги как се бият. — Пегуилен потръпна при спомена. — Онова не издаде нито звук, дори когато зъбите на другото раздраха козината му. То подгони нейното куче надолу по стълбите, в тъмното, но така и не чух стъпките му. — Едно прилепово ухо се повдигна и застана нащрек. — Тази нощ… Чувам как момчето диша въпреки онази кутия за шум. Ръцете му отгръщат страниците. Чувам добре. Ако слушам. Понякога забравям да слушам.
— Значи не се страхуваш от Лугари, а?
Пегуилен не отговори, но малката гърбица върху уродливото му тяло се сви още повече от неизречен ужас. Той се страхува от всичко, помисли си Ферн. Да гледа, да го гледат, от нови хора, от непознати, от натрапници, от зли сили, даже и от добри…
— Но от мен не се страхуваш…
Пегуилен поклати глава.
— Ти се криеш — обясни — като мене. Само че ти си смела. Аз не съм смел.
— Напротив, смел си — увери го Ферн. — Трябва заедно да бъдем смели. И тогава ще я победим и тя ще си тръгне. — В сумрака скръбните очи като че се поободриха за миг; после искрицата в тях пак угасна и ръчичката, пъхната в шепата на Ферн, започна да губи формата си.
— Не си отивай — примоли се Ферн, като се опита гласът й да не звучи безнадеждно. — Нужна ми е само мъничко помощ. Останалото ще го свърша сама. Сама ще се оправя с нея. Обещавам.
Топлото гнезденце в шепата й възвърна формата си; чезнещата сянка край леглото й придоби плътност, потъмня.
— Помощ ли? — Във въпроса прозвуча недоверчивост. — От мен?
— Разбира се — рече Ферн. — Познаваш къщата му, познаваш всички, които са живели в нея, всичко, което се е случило. Прекарал си тук толкова време. Знаеш къде капитанът е скрил ключа — онзи, специалния ключ, дето го донесе от странство. Помниш ли го?
— Камък — неочаквано изстреля Пегуилен. — Камък и не камък. Понякога докосвам неща. Докосвам ги, за да разбера какви са. Докоснах този ключ. — Потръпна, но този път не беше от страх, просто инстинктивна реакция.
— Помниш ли какво направи с него той? Опитай се да си спомниш.
— Дойде тя — отвърна Пегуилен. — Взе да разпитва за мебели и за статуята, говорещата — само дето тогава мълчеше… — и за ключове. Стари ключове и стари брави. Той я отпрати, ама се притесни. Долових тревогата по лицето му. Обичаше да си седи в кабинета, да си премята ключа из ръцете. Амулет за късмет, така казваше, амулет от морето. Ключът за шкафчето на Дейви Джоунс. — Докато изговаряше думите, които си бе припомнил, в гласа му потрепнаха нотки на слисване. — Веднъж през нощта дойде някой с боботеща машина. Нагоре-надолу, нагоре-надолу по пътя. Веднъж се опита да влезе, беше същество с маска, без лице, но аз сторих тъй, че прозорецът му премаза ръката.
— Браво на теб — похвали го сърдечно Ферн. — Видя ли, че си смел.
Не можеше да прецени дали на Пегуилен му стана приятно, но забеляза, че гоблинът продължи разказа си без повече подканвания.
— След този случай капитанът прибра ключа — всъщност всички ключове — в бюрото си. На тайното място.
— Къде? Би ли го описал по-точно? — Усети отдръпване, миг на колебание, потърси подходящите насърчителни думи. — Трябва да намеря този ключ. Ако не го намеря аз, ще попадне у нея. А… капитанът ни завеща тази къща заедно с всичко в нея. Ние имаме права.
Усети как Пегуилен се напряга в необичаен опит да се съсредоточи: капитанът — къщата — правата — ключът. И тя. Алимонд, която караше статуята да говори и тормозеше миниатюрния му дух с болка. Тя. Той вдигна очи и видя пребледнялото лице на Ферн, далеч по-ясно в неговите очи, отколкото той в нейните. Безукорно чисто и неопетнено младо лице. Колебанията изчезнаха, остана доверието.