— Зад чекмеджетата е — каза накрая. — Дупка. Цепнатина. Като отвориш писалището, има две редици чекмеджета. По три от всяка страна. От тази страна — посочи с дясната си ръка — чекмеджетата са по-къси. Най-горното се дърпа напред, за да стигнеш до цепнатината. Тази страна е неподвижна, другата се движи. Хитро измислено писалище. Става за скривалище.
— А ключът за самото писалище? Къде е скрит той?
— Взе го от връзката, за да заключи другите ключове. После…
— После?
— В джоба.
— Но нали са пребъркали джобовете му — рече Ферн. — Адвокатите, изпълнителите — или който и да е. Не може да не са. Помниш ли с какво бе облечен онзи ден?
— Сако.
— Какво по-точно?
— Любимото му. Старо. Не го сваляше.
— Какъв цвят беше? От какъв плат? Опитай се да ми го опишеш. Много е важно. Не ми се ще да насилвам ключалката на писалището, дори да е възможно. Алисън ще забележи… А татко ще получи удар.
Тъжното намръщено лице на Пегуилен се набръчка още повече до едва различима мрежа от мимики. Очевидното усилие, изписано по лицето му, прониза Ферн като с нож, въпреки че вече бе ясно, че духът не се страхува от нея.
— Беше вълнено. Дебело. Грубо на пипане. Като на точици.
— Туид — рече Ферн.
— С кожа на лактите — продължи Пегуилен. — С дупка в джоба. Видях го как обърна джоба, за да огледа, пъхна пръста си. „Трябва да го дам на госпожа Уиклоу да ми го зашие“, така каза. Любимото му.
— Може би го е дал — замислено отрони Ферн, — а може да е забравил.
Пегуилен не каза нищо, изчакваше в колебливо мълчание, ръката му продължаваше да е в шепата й. Сега й се стори съвсем истински, по-скоро таласъм, отколкото призрак. Запита се дали плътността на фигурата му е знак за доверие.
— Вероятно не знаеш какво е станало със сакото след смъртта на братовчеда… на капитана…
— Взети — отвърна Пегуилен. — Всичките му дрехи бяха взети.
Ферн въздъхна и се прозя.
— Звучи безнадеждно — призна. — Сутринта ще питам госпожа Уиклоу, може пък да знае нещо. Все пак… питам се дали не можем да развием ключалката с отвертка. Или… може би с някаква магия. Ако взема назаем ръкавиците от драконова кожа на Алисън…
— Не с магия — намеси се Пегуилен и прекъсна поредицата от идеи и предположения. — Магията може да запечатва и отпечатва, да намества и размества. Но за ключалка е нужен ключ. Древен закон.
— Като този да не прекрачваш прага, без да си поканен — промърмори Ферн. Изведнъж й се приспа ужасно много. — Разбирам. Един вид благоприличие. Както изглежда, в магията нерядко се спазва благоприличие. Това ми харесва: така нещата стават някак по-подредени. Приятно е да си мислиш, че дори силите на хаоса са подчинени на известни морални, ако не на физически закони. Добрите обноски са едно от основните… — Отпусна се и легна, ръката й остави неговата. — Не забравяй… да си допиеш млякото и да си изядеш курабийките…
Броени минути по-късно тя вече спеше.
Както често напоследък, сънят й беше удивително реален. Тя заслиза по тясна пътека между високи скали. Теренът беше ужасно стръмен, тук-там кракът й намираше стъпала, някои по метър — метър и нещо високи, но те всъщност не й бяха нужни, защото тялото й като че ли се носеше над земята, при това с все по-висока скорост. Пътеката лъкатушеше и се спускаше рязко, образуваше нещо като тунел под нея, а скалите над главата й се събираха все повече, като притискаха небето в тънка светла ивица. Въпреки това нито й се виеше свят, нито я беше страх, приемаше всичко с пълно спокойствие.
В следващия миг светлата ивица на небето изчезна и тя полетя в мрака, озарен от странни фосфоресциращи пламъчета, които пикираха по-светкавично от орел в атака и летяха към незнайни дълбини. Внезапно я обля светлина и тя се озова насред камениста клисура, която сякаш бе издълбана на дъното на света. Скоростта й намаля до плавен летеж над поредица от терасирани басейни, някои големи колкото езера, боядисани в невероятни цветове от минералите, разтворени в тях. Един беше бистро тюркоазен с изумрудени оттенъци, друг — отровнозелен, трети — аленочервен с тънки жилки в далечния край. Всичките басейни бяха с каменни корита. От двете страни на клисурата се спускаха бездънни пропасти с каменни стени — естествени главозамайващи бастиони. Слънцето бавно потъваше в цепката небе, която се виждаше точно отгоре. В аленочервеното езеро крачеше птица, която пиеше зловещата на вид вода. Беше по-едра и по-ярка от фламинго, с хищен клюн, с блестящ гребен и пера, озарени от огъня на слънцето. Напомняше й на илюстрация в книжка с приказки, която бе виждала като дете. „Жар птица, помисли си, Феникс. Виждала съм жар-птица.“ Отдавна бе забравила, че сънува. Птицата разпери криле и се вдигна спираловидно във въздуха като струйка дим, зад нея изпаднаха искрящи пръски. Друго живо същество не се виждаше.