Пейзажът се промени рязко. Езерата останаха далеч назад, дъното на клисурата престана да се отдалечава и се просна пред погледа й в цялата си пищност. Намираше се в градина. Невъобразима градина джунгла, която цъфтеше, без никой да я полива, цялата беше опасана с чворести дървета, прорязана от пътеки, стегната в пипалата на увивни растения. В първия момент й заприлича на лабиринт, в който растителността е подредена на спирала, но постепенно осъзна, че всъщност градината не е дива, че джунглата е изкуствено създадена, че всяка извивка на всяко листенце си има свой скрит смисъл.
Птици нямаше, но беше пълно с насекоми, пеперуди, белязани с ярки цветове, оповестяващи отрова, с миниатюрни гъсенички, със стършели с огромни за размерите им жила. Видя богомолка, дълга колкото ръката й, и водно конче с глава на гущер. Малкото цветя й напомниха за онези, които се виеха над изображението на вратата, поръчано от Алисън за плевнята. Но едва когато забеляза самата сграда, осъзна, че има от какво да се страхува.
Отдалеч й заприлича на огромен лъскав храм — кръгъл, с много колони отпред и полуразрушено, богато украсено кубе. Не можа да определи какво точно я уплаши, но се вкопчи в мимолетното чувство за страх, както човек, предусетил, че всеки миг ще припадне и вкопчен в изплъзващото се съзнание. Нещо я тласкаше неудържимо напред и тя инстинктивно разбра, че именно тук е средоточието и центърът на долината, че вътре има нещо, което я е повикало в съня й и на което вече не може да устои.
Колкото повече приближаваше, толкова по-огромна й се струваше вратата, възвисяваше се все по-нагоре, докато се превърна във величествен портал с колони от двете страни. В следващия миг храмът я всмука. Оказа се гигантски, по-голям от амфитеатър, по-голям от стадион, пръстите на грохналия му таван обземаха цялото небе. Краката й докоснаха земята; видя насядалите покрай стените фигури и идолът точно отпред, по-голям от другите. Лампите не бяха запалени, слънцето мержелееше; огнището пред централния идол беше студено. По небето над рухналия покрив се стелеха облаци.
— Ела при мен — рече идолът. — Запали синия огън. Време е. Време. Време! — Гласът избоботи в празната зала, подет от още сто други усти; беше й познат.
— Кой си ти? — попита Ферн. Собственият й глас прозвуча някак немощен, като песента на изгубила пътя си птичка.
— Нима не ме позна? Аз съм Азмордис. (Азмордис. Азмордис.) Ела при мен.
И пряко волята си, пряко страха си, тя се чу да повтаря Азмордис.
Направи крачка напред и се събуди.
Името все още бе на устните й, въздухът около нея трептеше с този звук. Моментално разбра, че е сама в стаята си, при все това се чувстваше будна и нащрек, като че от дрямката й я бе изтръгнал предупредителен крясък или камбанен звън. Може би я беше стреснал собственият й вик, за да я изведе от онова незнайно място и да я върне на земята. Погледна часовника си: зелените фосфоресциращи стрелки сочеха почти двайсет и два часа. Стана, без да включва лампата, намери празната чиния и чаша и ги взе, за да ги отнесе долу в кухнята.
Беше й нервно, не я свърташе на едно място, не можеше да се върне в леглото и да се отпусне да заспи. Сънят й, ако наистина беше сън, й се струваше твърде близо, за да се почувства уютно. Вече познаваше къщата, така че премина с лекота по тъмния коридор към площадката и подири с крак най-горното стъпало. При първия завой забави ход. Откъм дневната не се виждаше застрашителна светлина, но й се стори, че коридорът не е толкова тъмен, колкото би следвало. Тъй като нямаше прозорци, обикновено вечер ставаше тъмно като в рог, а сега, щом приближи долната площадка, успя да различи топката върху перилото и бледите очертания на вратата на дневната, която беше леко открехната. Би трябвало да е затворена. Двамата с Уил винаги я затваряха. Вярно, госпожа Уиклоу сигурно я е отворила през деня и двамата с брат й може би бяха пропуснали да я затворят. Или пък не са я затворили както трябва и тя да се е пооткрехнала сама — в тези стари къщи се случва.