— Говорих с гоблина — обясни му Ферн. — Ключът, който търсим, трябва да е в писалището, в нещо като тайник зад другите чекмеджета. Трябва ни само ключът за писалището.
— Като в руска матрьошка — отбеляза Уил. — Чекмедже зад чекмеджето, ключ към ключа. Трябва да си проправим път през отделните пластове. — След кратка пауза додаде: — Не трябва ли да потърсим Лугари? Може да ни е нужно подкрепление.
— Няма я тук.
— Напротив, просто не се показва. Крие се, откакто дойде Хавиер Холт. — Сестра му не каза нищо и той продължи предпазливо: — Оттогава и ти се държиш странно.
— Опитвам се да осмисля всичко това — бавно отговори Ферн. — Ако приемеш ставащото, следващата крачка е да го проумееш. Нямам доверие на Хавиер: най-старият дух е твърде силен. Не мога да вярвам и на Алисън: тя е твърде гладна. Вече не съм сигурна дали мога да имам доверие и на Рагинбоун — него е още по-трудно да го разбереш, не ми е ясно какво крои. Каза ми, че няма представа какво да прави с ключа, ако се добере до него. Може и наистина да е така — а може би не. При всички положения намирането на ключа не е решение. То само ще измести проблема.
— Тогава защо трябва да го намерим?
— Защото трябва. Длъжна съм да го намеря.
Завариха господин Уиклоу превит над леха зеленчуци. Беше по риза и с жилетка отгоре, но без сакото. Лицето му беше пламнало от усилието, жегата и високото кръвно налягане, но щом му разкриха причината за посещението си, се изправи безропотно и ги поведе към оранжерията, където на пирон зад вратата висеше опърпана дреха от туид.
— Сакото — обяви кратко домакинът.
— Благодарим — рече Ферн.
— Провери джобовете — нетърпеливо прошепна Уил.
— Не е в джобовете — отвърна тя, докато ръцете й опипваха подплатата по ръба, натискайки плътно до отънелия плат, готови да регистрират и най-малката неравност, разкриваща наличие на попаднал вътре предмет. Брат й разбра, че е напипала нещо по изражението й.
— Там ли е?
— Има нещо.
Намери джоба с дупката и придвижи предмета възможно най-близо. Още малко поразкъса дупката, после пъхна ръка в нея и накрая извади малък меден ключ.
— Еврика! — извика Уил.
Ферн не изпита въодушевление. Напротив, дори тук, посред бял ден, скрита от любопитни погледи зад матови стъкла и корени домати, я обзе остро чувство за надвиснала опасност. Имаше усещането, че я следят потайни очи, съвсем, съвсем отблизо, иззад листата, между дървените решетки, надничат през пролуките в градинската ограда. Имаше внезапно видение — червени очи, които се взираха през пушек, за да я открият, този дебнещ поглед не бе на обикновено смъртно същество, търсеше цепнатина, през която да се шмугне и да я шпионира. Бе открила липсващата брънка, но докато ръката й я обвиваше, тя бе наясно, че е дошла твърде близо до целта, че това може да й създаде проблеми, че може да я изложи на опасност.
Както един-два пъти преди, усети страха като нещо съществуващо извън нея, като сянка, която й диша в гърба с хладния си дъх. Наложи се да събере смелост, за да напусне оранжерията.
— Намерихте ли каквото търсехте? — попита господин Уиклоу.
— Да — отвърна Ферн и се озърна предпазливо. — Беше паднал вътре в подплатата. Боя се, че трябваше да разширя още малко дупката, за да го извадя.
— Няма проблеми, и бездруго не държа нищо в тия джобове.
Благодариха както е редно и поеха по обратния път през селото. Не срещнаха много хора: група туристи с карта, които само минаваха на път за друго място, двойка непознати с раници и неколцина местни, които Ферн и Уил познаваха достатъчно, за да им кимнат за поздрав.
Беше горещо и се спускаше мараня, сякаш пълзеше надолу по баира и скриваше хоризонта. Пътят извън селото изглеждаше пуст, нямаше къде да се скриеш. Двайсетте минути до къщата се проточиха в дълго самотно пътешествие. Мостът над реката все още бе облян в слънчева светлина, но щом се изкачиха по-нагоре, маранята се сгъсти в мъгла, която надвисна над тях, скри слънцето и открадна лятната жега. Вървяха в блед свят без сенки, от време на време си разменяха по някоя дума, при това шепнешком.
— Възможно ли е някой да предизвика това време? — попита нервно Уил.
— Може би.
— Кой?
Не и Древният дух, рече си Ферн, избягвайки да го назовава по име дори мислено. Той иска да намеря ключа — истинския ключ. А намеря ли го, ще ми го вземе. Значи сигурно е Алисън. Ако тя притежава подобна сила…