Доста смущаващо ако.
— Може да е най-обикновена мъгла. Нажежено слънце и влажна земя. Сигурно изобщо не е свързано с нас.
— Земята влажна ли е? — попита Уил. А след още няколко крачки: — Снощи не е валяло.
Продължиха в мълчание. Мъглата идваше все по-близо. Заобли ъглите, скри слънчевите лъчи. Макар да познаваха пътя си чудесно, се почувстваха объркани, откъснати от познатите си ориентири, затворени в бял тунел, в който времето и пространството сякаш губеха обичайния си смисъл. Ромонът на реката не се чуваше; птичките и щурците също замлъкнаха. Когато след известно време доловиха шум, той бе някак изкривен, не можеше да се каже дали идва отблизо или отдалеч: беше жалостив вой, чийто източник беше някъде пред тях — поне така им се стори.
— Моторът — рече Уил.
— Стой на пътя, ще се скрия. Ще се видим у дома.
— Ще се изгубиш…
Но нея вече я нямаше, скочи вляво от шосето и тялото й проряза мъглата като с нож. Миг по-късно, само на няколко крачки от Уил, изскочи моторът — тъмно озъбено чудовище, което летеше, без да забави ход, право към мястото, където се изгуби Ферн, сякаш Уил изобщо го нямаше и не му препречваше пътя.
Уил мярна празното стъкло на шлема, видя кожената ръка, стиснала кормилото. В следващия миг се метна встрани и се изтърколи по тревата, моторът прелетя покрай него. Усети свистенето покрай лицето си, от ауспуха го лъхнаха горещи пари. Чу как машината се приземи плавно върху неравния терен, без сътресения и забавяне, и избоботи нагоре с мощ, нетипична за обикновен мотоциклет.
Едва успял да си поеме дъх, Уил се опита да предупреди сестра си с вик.
— Ферн! Идва! Ферн…!
Но тя вече го беше чула. Тичаше с всички сили нагоре по баира, сърцето й щеше да изскочи, но тя успя да определи посоката на преследвача си и чу как премина на по-ниска предавка. Нямаше време да осъзнае, че е невъзможно: през рамо видя как моторът излиза от изтъняващата мъгла, с лекота подскача от хълмче на хълмче, настигаше я с такава скорост, че всеки опит за измъкване би бил безполезен. Въпреки всичко, въпреки пронизващата болка в ребрата продължаваше да тича, вече не гледаше нито пред себе си, нито през рамо, а само надолу, към пустошта, която спъваше краката й и й пречеше да се движи. Моторът вече я настигаше.
Забеляза препятствието пред себе си едва когато беше на няколко крачки от него. Някак инстинктивно вдигна очи — водена от вътрешен подтик, от неясно предчувствие. И го видя. Тялото му сякаш се бе сгъстило от мъглата наоколо, същество от неясна материя, чиято прозирна грива и опашка сякаш се сливаха с влагата, сякаш развените кичури не свършваха в парата, а потъваха в нея. Прорасналият рог, вече изгубил мъхестата си покривка, прорязваше въздуха като ятаган, блестеше с бледа светлина, върхът му — наострен, тънък като игла. Дивите тъмни очи намериха нейните с непогрешимо послание.
Тя докосна извивката на врата му и го усети топъл и истински, събра последните си останали сили, за да се метне на гърба му. Но в мига, в който си помисли, че трябва да скочи, се намери отгоре, без да извършва съзнателно движение, ръцете й се сключиха около гривата, краката й натиснаха хълбоците му. Всичко наоколо бумтеше от грохота на приближаващия мотор, чак въздухът вибрираше, маската без лице щеше всеки миг да се нахвърли отгоре й, гладка, овална и блестяща, ужасяващо анонимна. Знаеше, че кон не може да надбяга мотор, но той бе скочил устремно напред, злокобният преследвач бе изчезнал и плаващите мъгли бяха заличили всички следи от него.
Сега тя и спасителят й препускаха из незнайни земи. Еднорогът тичаше толкова плавно, че Ферн не усещаше почти никакво друсане на гърба му, макар да знаеше, че теренът е неравен и насечен. Под бързите копита не се виждаше земя, нито от дясно, нито от ляво прозираше дори късче от местността, и при все това тя усещаше, че се движат все по-бързо и по-бързо, още и още, докато в един момент си каза, че земята повече не успява да ги следва и те са полетели с един постоянен вятър към онова далечно място отвъд звездите.
Ако чувството й за реалност не бе изострено до крайна степен, би си помислила, че е попаднала в поредния си странен сън. За броени секунди пред очите й изтече цяла вечност време, мъглата се вдигна и следващото, което Ферн видя, щеше да си спомня цял живот.
Хълмовете и пустошта бяха изчезнали. Тя се намираше на плаж, но не на ветровития суров йоркширски плаж край новата им къща: на този плаж беше нощ, която явно никога не свършваше. Брегът се простираше пред нея и образуваше огромна дъга, която погледът й не успяваше да обгърне. Безкрайният пясъчен сърп блещукаше равномерно, като че бе поръсен с кристален прашец. Вляво се издигаха гигантски назъбени силуети, по-високи и от най-високата планина, обвити в кадифен мрак, който поглъщаше всяка светлина. Отгоре и надясно се простираше небе, обсипано с толкова много звезди, че между тях почти не оставаше място за черно. Най-близките съзвездия блестяха толкова ярко, че не можеха да се гледат дълго време, а и по-далечните пак бяха по-големи и ярки и от най-ярките звезди, наблюдавани от Земята, а зад тях трептяха най-отдалечените съзвездия, досущ диамантени зрънца, и треперливият дим на въртящи се галактики, и опашките на комети, и метеорите с огнени пискюли, които потъваха в море, танцуващо и искрящо не само с отразена светлина.