Не се виждаше хоризонт: звездното небе преливаше в звездно море на неподлежаща на измерване далечина. Нещо повече, самото море сякаш беше направено от звезди: далечните сърпове на вълните блещукаха с жив огън, пяната свистеше по пясъка, преди да се отдръпне, оставяйки пелена от искрици, които мъждукаха и угасваха след нея.
Еднорогът забави до лек галоп и Ферн видя как копитата му пропукват водата и от нея бликват фонтани от искри, а зад тях се надигат облаци, сякаш направени от сребристи светулки. Оглеждайки се, тя забеляза, че самият кон е станал прозирен и искрящ, а рогът му блестеше като че докоснат от пламъци. Дори голите й ръце сияеха с перлен блясък. Не се чуваше друг звук, освен прибоя на вълните, а отвъд него, сякаш далечна хармония — твърде сложна или твърде проста, за да я разбере човешко ухо, — жужеше една непозната вселена: ромонът на безкрайни води и пукотът на милиарди ледени огньове. Струваше й се, че самият въздух мирише на звезди — чисто, остро, сребристо ухание, което пробождаше дробовете с невъобразимата си непорочност.
Съзнанието й се проясни. Забрави за ключа, за преследването, за хаоса и суматохата, нахлули в съществуването й. Остана само магията на пътуването й и безкрайната ивица на брега, проснала се в краката им като извито тънко острие, което разделя обсипания със звезди космос от планините на предела на света. И някак си разбра, че е единственият смъртен, попаднал тук от началото на Времето и че където и да попадне от тук насетне, същността на това звездно място ще остане в нея завинаги.
Някъде далече в морето, на десет или на милион километра, във водата се вряза метеор, за да се разтопи в искрящо езеро, увенчано със серия от огромни обръчи, които пълзяха все по-навън и все по-големи, докато накрая не докоснаха брега, превърнали се в кротки вълнички, погалили плажа.
Еднорогът пак забърза ход и Ферн усети как вятърът роши късата й коса, видя блещукащите крака под себе си да се размазват и да изчезват, а звездите се превърнаха в светли лентички. Пясъкът забърза под тях и в следващия миг брегът изчезна. Ферн проби мъглата и се озова насред хълмистата пустош, усети аромата на лятото, видя чучулига да се стрелва в безоблачното небе. Слезе от гърба на еднорога на едно възвишение и пред погледа й се плъзна познатата пътека, която водеше до градината на Дейл Хаус. По слънцето прецени, че е късно следобед. Следващия път, когато се огледа, видя само трева и ниски храсти — еднорога го нямаше, а от мъглата не бе останала и следа.
Шеста глава
След като моторът го подмина, Уил се изправи, заслушан в рева на двигателя, който драпаше нагоре по хълма, и зачака, без да знае какво — внезапна тишина, писъка на сестра си. Чувстваше се безпомощен, ядосан и уплашен. „Трябваше да вземем Лугари“, рече си и я повика по име, без да таи големи надежди, но гласът му прозвуча едва-едва и се блъсна в заобикалящата го като стена мъгла. После шумът на двигателя се промени, като че по-скоро се запъна, отколкото спря, но вик не се чу — никаква реакция от страна на Ферн, само рязко вдигане на оборотите и облекченото боботене при слизането надолу.
„Връща се“, заключи Уил и напразно се огледа за някакво оръжие — камък, който да хвърли, пръчка, с която да го наръга, каквото и да е, стига да успее да накара моториста да изгуби равновесие и да спре машината. В следващия миг до него се озова Лугари и той въздъхна с облекчение, но тя не му обърна никакво внимание. Застана приведена, прилепила уши назад, тялото й бе придобило аеродинамична форма като на ракета.
Шумът на двигателя премина в мощно боботене, моторът разряза мъглата във въздуха и отскочил от бабуна на хълма, прескочи банкета и се озова обратно на шосето. Миг преди моторът да докосне асфалта, Лугари нападна. Връхлетя върху врага още във въздуха, свали го от седалката, но кракът на онзи се закачи за мотора и заедно с него се стовари върху пътя, а най-отгоре върху тях беше вълчицата. Колелетата продължиха да се въртят, двигателят пищеше възмутено.