Уил изтича и врътна ключа, за да спре двигателя. Мотористът беше проснат на чакълестата настилка. Над него блеснаха оголените зъби на вълчицата, ноктите й се впиха в черната кожена гръд. Но кожената обвивка внезапно се спука и под ноктите не остана плът, обсипаните с шипове ръкавици се изпразниха, каската се изтърколи и се заклатушка напред-назад, напред-назад по пустия път.
— Какво стана? — попита озадачен Уил, но вместо отговор Лугари само го изгледа и той не успя да прочете нищо в очите й, както правеше сестра му. — Къде е Ферн?
Лугари се отдръпна от празните дрехи и се затътри нагоре по хълма, сведе муцуна и започна да се клатушка нагоре по баира.
Уил я последва. Малко по-нагоре вълчицата спря, обходи мястото в кръг, сякаш търсеше изгубена следа. Този път щом очите им се срещнаха, той разбра.
— Къде е отишла? — попита по-скоро себе си, отколкото своята спътница. — Не може да изчезне просто ей така, нали?
Известно време продължи да я вика, снова насам-натам. Лугари го следваше по петите, заслушана да долови звуци извън обсега на човешкото ухо. Но отговор нямаше. Лека-полека се върнаха обратно на пътя. Мъглата се вдигаше и край мотора спря преминаващ шофьор.
— Кофти работа — рече на Уил. — К’во ли се е случило с момчето? Странна работа, да зареже всичко — дрехи, мотор. Може да си е ударил главата. Ти видя ли нещо?
— Не, не видяхме.
— Не видяхте? А, имаш предвид ти и кучето. Забележително животно. Някаква алзаска порода ли е?
— Ами да.
По настояване на мъжа Уил му помогна да вдигнат мотора и да го добутат до банкета — да не стане друга беля — макар да нямаше търпение да се прибере и да види дали Ферн случайно не се е появила. Шофьорът тръгна за Яроудейл, за да уведоми компетентните органи, а Уил се отправи за Дейл Хаус къде ходом, къде тичешком.
Но Ферн не си беше у дома.
Уил прекара следобеда в нервно кръстосване от стая в стая, без да може да подхване каквото и да било или да се съсредоточи.
— Ферн излезе да се поразходи — обясни той на госпожа Уиклоу. — Искаше да остане насаме.
Госпожа Уиклоу изглежда не се притесни, единствената й забележка беше по отношение на обеда — била сготвила излишно много (Но пък поне ти си тук, може да изядеш и нейната порция.) и не предвидила сандвичи за туристката. Мимоходом се поинтересува дали са намерили нещо в джоба на Нед Капъл.
Уил отговори преднамерено нехайно.
— В подплатата имаше някакъв ключ. Може да е от писалището, някой път ще го пробваме. — И побърза да смени темата. — Алисън да се е обаждала? Или татко?
Никой не беше звънял.
Госпожа Уиклоу си тръгна рано, защото трябвало да ходи на пазар в Уитби, и Уил, внезапно загубил иначе доста завидния си апетит, едва изяде и половината си обяд, а порцията на Ферн изобщо не погледна. Лугари омете всичко. Уил не знаеше дали да вземе пример от вълчицата — дивите животни винаги са гладни, рече си, и дори да са притеснени, тревогата им едва ли влияе на най-важното в живота им.
След като си облиза чинията, Лугари се измъкна през кухненската врата. Уил изтича след нея точно навреме, за да я види как прескача градинската ограда на едно по-ниско място и хуква нагоре по баира, за да се изгуби от погледа му след броени мигове. Явно нямаше нужда от компания.
Уил се върна в къщата с чувството, че тотално са го изоставили. В момента би се зарадвал дори на компанията на Роло и неговите хора. Но този уикенд строителите не се появиха. Качи се горе и прекара известно време в безрезултатно съзерцаване на писалището — тежка викторианска мебел, която изглеждаше достатъчно солидна, за да удържи на всякакви опити за физическо насилие и саморазправа. Донесе някакви шишове от кухнята и зачовърка с тях ключалката. В един момент обаче се уплаши да не я повреди така, че да не може да се отключи дори и с ключа, и се отказа. Накрая се качи на последния етаж и застана пред стаята на Алисън. Вратата не помръдваше, докосването до бравата му донесе иглички по ръката. Пък и нали двамата с Ферн вече знаеха тайните на тази стая — поне така се надяваше. Пак слезе долу и предпазливо пристъпи в дневната.