— Ти знаеш нещо — обвини той идола. — Нали?
Статуята си стоеше неподвижна и мълчалива като камъка, от който бе направена.
— Яхве — продължи Уил. — Израил… — Опита се да си спомни имената, които бе споменала Ферн, но в главата му изникнаха само първите две, които беше чул.
Камъкът не помръдна. Уил излезе, тръшна вратата и се върна в кухнята, където се настани край празната маса, потънал в униние и разяждан от съмнения.
Когато Ферн слезе по пътеката от хълма и мина през задната градинска врата, го завари така.
— Къде беше? — възкликна той, посрещайки я с далеч по-голямо облекчение от обичайно демонстрираната братска нехайност. — Как успя да се измъкнеш? — Без да й даде време за отговор, се впусна да й разказва собствените си преживелици. — Лугари дойде… повиках я и тя дойде… и спря мотора. Скочи и го повали, но когато онзи падна на земята, кожените му дрехи изведнъж се спукаха, каската му отхвърча и вътре нямаше никой — никой! После тя хукна да те търси в мъглата, но на едно място дирята се загуби и тя не успя да продължи по-нататък. И се върнахме тук. Чакам те вече няколко часа.
— Къде е Лугари? — прекъсна го Ферн.
— Излезе. Не знам къде отиде.
— Сигурно при Рагинбоун. Госпожа Уиклоу?
— На пазар. От Алисън ни вест, ни кост.
— Добре. Трябва да отворим писалището сега, докато сме сами. Като намеря ключа, ще знам какво да правя с него, но не искам някой да ми го отнеме или да се опитва да ми влияе по някакъв начин. Хайде.
Уил я последва тичешком по стълбите, мислейки си, че макар сестра му винаги да е била решителна, подобна дръзка категоричност е нещо ново за нея. Сякаш тя инстинктивно усещаше, че е избрала най-рискования път и въпреки това бе твърдо решена да продължи напред, пренебрегвайки както инстинкта, така и здравия си разум, заобикаляйки всичките си страхове.
— Какво е станало с теб? — попита той, щом стигнаха кабинета.
— Срещнах еднорога. Онзи от картината. Беше по-бърз от мотора. — Още не беше готова да му разкаже за сребърния бряг по ръба на звездите.
— Но ти се забави ужасно много.
Ферн трескаво напъха ключа, но в бързането не успя веднага да улучи правилната позиция.
— Та какво, казваш, станало с моториста?
— Изскочи обратно на пътя, Лугари му се нахвърли, но дрехите на онзи се разпаднаха и в тях нямаше нищо. Мъча се да си го обясня. Как мислиш, дали е бил друг вид рецептор, подобен на идола? Марионетка без конци, контролирана отдалеч.
— Възможно е — отговорът му явно не я бе удовлетворил. — Макар че едва ли е рецептор. Старите духове използват рецептори, но не вярвам Алисън да го може. А това нещо, каквото и да е било, го контролираше именно тя. Видях я да разговаря с него в селото. Не ми се нрави особено, но… — Замлъкна, понеже ключът най-сетне щракна на мястото си, тя го завъртя с неуверена ръка първо в едната посока, после в другата, докато накрая ключалката поддаде.
Ферн отвори капака и видя двете редици миниатюрни чекмеджета, точно каквито й ги бе описал Пегуилен, затрупани с цяла камара писма — някои прочетени, други — неразпечатани — стари пликове и пресъхнали писалки. Ферн махна стара мастилница и пакетче скобички за телбод от дясната редица и като хвана гравирания ъгъл на чекмеджето, дръпна към себе си. То се премести съвсем лесно и двамата видяха скритата отзад ниша. Уил посегна, но инстинктивно се дръпна, усетил напрежението на сестра си и важността, която тя отдаваше на този момент. Светлината не проникваше много дълбоко в тайника; ако вътре наистина имаше нещо, не се виждаше от пръв поглед. Ферн опипа с ръка; пръстите й не усетиха хладния метал, който търсеха, а намериха хартия. За миг сърцето й спря. Извади кафяв плик, който изглеждаше асиметрично издут от нещо вътре в него.
— Ключове — въздъхна тя накрая. — Ключове.
Пликът съдържаше голям старовремски ключодържател с половин дузина ключове, вероятно от различните спални, а може би и от сандъка на тавана. Единият ключ не беше от метал, бе по-малък и по-тежък от другите — много по-тежък. Ферн го свали от връзката и за секунда той й се стори толкова тежък, че сякаш я теглеше надолу, през пода, все по-надолу и по-надолу, в дълбините на някаква бездна. Стисна го в шепата си и той изведнъж стана лек — най-обикновен ключ.
— Дай да го видя — помоли Уил и тя му го показа с необяснима неохота, сякаш издаваше поверена лично на нея тайна.