Беше съвсем обикновен на вид, дори грубоват, но ясно си личеше, че е много древен — като величествените океански вълни, като потайните кътчета на кралска съкровищница. По него сякаш и до днес личаха следите от докосването на алчни, безразлични или лукави пръсти, усещаше се дори хладният допир на сирената отпреди толкова време. Всеки, който се бе доближавал до ключа, бе оставил своята пот, своя леден дъх, своята тайнствена и мрачна енергия, които го обвиваха като пипала и го зареждаха с историята на неизброими години.
За нейна изненада се оказа топъл на пипане, като нагрят от слънцето камък, сякаш черпеше топлина от ръката й. В един момент й се стори, че самият му строеж се променя, вече не беше толкова ласкав и приветлив, а отблясъците като че попиха дълбоко в плътта на камъка.
Това е частица от друга вселена, каза си Ферн — ключът към Дверите на смъртта. Обзе я страхопочитание, свят й се зави от големината и силата на тази миниатюрна вещ, тя заедно с Уил и цялата стая се завъртяха пред погледа й като листа около окото на буря. Погледна брат си и видя същото страхопочитание, изписано и на неговото лице, ръката му намери нейната — или нейната бе намерила неговата — докато накрая успяха да се закрепят на място и аурата на предмета в ръката й угасна.
— Как мислиш, и на братовчеда Нед ли е подействал по този начин? — попита Уил, след като се поокопити.
— Може би с нас стана така, понеже знаем какво представлява — предположи Ферн, — и ключът просто реагира на познанието ни.
А ние отвръщаме на онова, което знае ключът, помисли си. Камъкът сякаш бе престанал да черпи топлина от нея, напротив, започна да я сгрява, отначало усети леко гъделичкане в шепата си, то проникна под кожата и плътта й, докато достигна до кръвоносните й съдове и благодарение на тях обиколи цялото й тяло, премина през сухожилията и костния мозък и Ферн се почувства прозрачна, започна да излъчва енергия, а сиянието в гърдите й заплашваше да я задуши. Представи си сърцето си, видя го да пулсира като нажежен рубин под тънката обвивка на тялото, точно както бе видяла искрящото сърце на Алисън насред кишата в съня си. Отзоваваме се, каза си. Не, аз се отзовавам. Аз се отзовавам.
— Добре ли си? — попита я Уил. — Цялата си пламнала, а очите ти искрят като на котка в тъмното.
— Вземи го — отвърна тя и пъхна ключа в ръката му. — Ти го дръж. Аз не мога. Причинява ми нещо.
Уил го взе, леко изненадан, но явно ключът не му действаше по никакъв начин. Пусна го в джоба на дънките си, след това дръпна тениската си отгоре — за всеки случай.
— А сега какво?
Би трябвало да мога да му отговоря, помисли си Ферн. Бях напълно убедена, че като намеря ключа, ще знам какво да правя…
В следващия миг най-неочаквано издрънча звънецът на входната врата. Не беше пронизителен звук от електронна машинка, а плътен звън, който отекна в цялата къща: бим-бам, бим-бам.
Всички — от Лугари до викария — използваха задната врата. Само Алисън би минала отпред, а тя разполагаше с ключа на Робин. Пък и Ферн би чула колата й да приближава по алеята. Бим-бам, продължи да настоява звънецът — призив на безпощадна нормалност, настоятелен и обикновен. Застрашителен. Няма как да обърнеш гръб на нормалността.
— Аз ще отворя — рече Ферн. — Ти оправи тук. Затвори писалището и го заключи.
— А какво да правя с ключа от него?
— Глътни го.
Тя изтича долу и със свито сърце се приближи до входната врата. Хранеше тайна надежда, че след като не е получил отговор, посетителят си е тръгнал. Но звънецът издрънча за пореден път — бим-бам, оглушително силно в притихналия коридор. Човек с богат опит в светските обноски, Ферн отвори вратата.
— Да?
Беше Наблюдателя. Качулката бе свалена от главата му, прошарената му коса стърчеше невчесана, в пълен безпорядък, като сламената перука на плашило. До него стоеше Лугари.
Застанал на прага, Рагинбоун повече от всякога приличаше на бродяга — смътно непочтен, леко откачен, дрипльо, който обикаля страната с опърпания си помияр и чука от врата на врата, за да получи безплатен обяд или изгубен идеал. Но очите върху отънялото му лице искряха живи и проницателни, захождащото слънце им придаваше зеленикав отблясък.
— Защо звъниш? — попита Ферн, изненадана от официалността на това посещение. — Лугари винаги влиза през задната врата.
— Не мога да вляза, ако не ме поканиш — отвърна Рагинбоун.