Тя понечи да го покани, но изведнъж се спря. По погледа му пролича, че е разбрал. Прагът между тях бележеше невидимата бариера, границата, която той не можеше да прекрачи непоканен. Пределът, който я закриляше.
— Какво щеше да стане, ако просто бе прекрачил прага? — Представи си някакъв вид енергийно поле, мълния, внезапно унищожение. Едва ли щеше да се случи нещо подобно.
— Щях да наруша древен закон — отвърна мрачно той. — А на подобно нещо не се гледа с добро око. Възмездието идва бързо. Дори най-старият дух се страхува от такова прегрешение.
А аз поканих Хавиер да влезе, помисли си Ферн, когато дойде във вторник. Поканих го. Сега обаче се колебая за Рагинбоун…
— Ключът е у нас — каза тя гласно и го погледна в очите.
— Сигурна ли си, че е истинският ключ?
— Изгори ме. Не остана белег, но ме изгори вътрешно. На Уил обаче не му стори нищо.
— Той е много млад. Дори да притежава Дарбата, тя не е застрашена. Докосването на Магнита пробужда твоята собствена сила — когато си готов.
Ферн не обърна внимание на намека.
— Ще възстанови ли твоята, ако ти го дам? — попита.
— Възможно е.
— Затова ли го искаш?
— Може би. — Въздъхна. — Когато бях млад и гладен, използвах силата за егоистични цели, както правят мнозина. После открих изкушението на благосклонността и щедростта и на това да си играеш на господ, като раздаваш справедливи наказания. Едва когато загубих силата, започнах да се мъча да правя добро заради самото добро — или може би за мое добро, кой знае? А тогава вече не ме биваше почти за нищо. Аз съм Наблюдател. Действието е за другите. Въпреки това съм си мечтал да мога отново да действам. — Лицето му внезапно се разведри, очите му заблестяха игриво. — Аз съм просто човек, както се казва, въпреки че съм живял доста. Колко много смисъл е скрит в това безполезно клише! Аз съм обикновен смъртен, отчаян, трескав. Духовете прекарват векове, без да вършат нищо, ако решат, но смъртта притиска хората да действат бързо. Близо или далеч, краят винаги настъпва. Нямаме време да стоим и да се гледаме. Избирай, Фернанда. Като стана въпрос за време, ти прахосваш своето. Ако не ми дадеш ключа, какво ще правиш с него?
— А ако ти го дам, ти какво ще правиш с него?
— Не знам със сигурност — призна той. — Винаги съм си мислел, че като се сдобия с него, ще знам отговора.
— По дяволите — изруга Ферн, но веднага след това се усмихна. — Аз си помислих същото, но се оказа, че греша. Е, май е по-добре да влезеш.
Извика Уил долу и му прошепна засега да пази ключа в джоба си, после всички влязоха в кухнята. Докато гледаше Рагинбоун, настанил се на голямата дървена маса, да посръбва много сладък и много силен чай от порцеланова чаша, Ферн остана озадачена, понеже установи, че приема гледката много нормално: той се вписваше в домашната обстановка с безспорна лекота, също както се бе сливал с хълма. Лугари легна край печката, отпусна глава на лапите си, наостри уши като куче, което си е намерило най-топлото местенце, независимо от жегата навън.
Би трябвало да й е трудно да признае, че тази леко ексцентрична фигура, която пийва чай и похапва курабийки като най-обикновен гост, някога е била магьосник, който и до днес бе запазил авторитета, ако не силата си, докато спътницата му, която се припичаше край огъня, е ловувала като върколак из северните гори и е утолявала жаждата си с човешка кръв. В крайна сметка Ферн установи, че промяната е вътре в самата нея, че е разширила кръгозора си, за да помести в него два свята — старият, сигурен тесногръд свят, в който щеше да остане детството й, и новият, ужасяващ, непознат свят на нарушените правила и на заклинанията — светът, който я учеше да порасне.
Сега двата свята се сливаха по естествен начин, светлината и отражението й, сянката и нейният оттенък, тук, в тази кухня, където Уил пазеше ключа от Дверите на смъртта в джоба си и Ферн се отнасяше към събитията от изминалите няколко дни, сякаш са най-нормална част от всекидневието й.
Започна разказа си от търсенето на ключа, после премина към Хавиер, не пропусна и съня си, и случката с идола. Рагинбоун я изчака да довърши и едва тогава направи своя коментар. В известен смисъл Ферн остана изненадана, че най-силно впечатление му бяха направили сънят и идолът.
— Азмодел — рече той. — Опасявах се от това. Никого ли не видя там?
— Само изображенията в храма.
Лицето му помръкна, сякаш застлано със спомен, който едновременно ненавиждаше и желаеше.