— Тя добре ли е? — попита той Рагинбоун.
Постепенно лицето й възвърна нормалния си цвят и тя прошепна едва чуто:
— Няма го.
— Браво на теб — похвали я Наблюдателя и Ферн почувства, че одобрението му е искрено. — Това е доста трудно. Толкова трудно, че реших да не ти дам време за мислене и колебание. Както се надявах, ти притежаваш силата, която аз загубих. Трябва да ти призная, че залогът беше наистина огромен. Натискът на тъмнината би могъл да унищожи навеки съзнанието ти.
— Да не би да намекваш, че не си бил сигурен дали ще се получи? — уморено попита Ферн.
— Нищо в живота не е сигурно — отвърна Наблюдателя.
Ужасена до мозъка на костите си, Ферн само го изгледа.
— Така или иначе, трябваше да го направиш — продължи той. — Ако Древният дух бе успял да превземе дори частица от съзнанието ти, последствията щяха да са катастрофални. Нима не разбираш? Безсмъртните не могат да използват силата на Магнита: той принадлежи на света отвъд Дверите, а безсмъртните са свързани устойчиво с този свят. Духът е искал ти да упражняваш контрол върху камъка. Алимонд явно е започнала да му се изплъзва и да предприема действия на своя глава. Ти, от друга страна, си млада и по-лесно се поддаваш на въздействие, на изкушения, на управление, така да се каже. Или поне той така си мисли. Всъщност подценява както упорството ти, така и твоята Дарба.
— Ферн притежава Дарбата? — попита Уил.
— Разбира се. — Вниманието на Рагинбоун бе изцяло съсредоточено върху момичето. — Как мислиш, защо еднорогът се върна при теб?
— Защото го освободих от картината. Бил ми е благодарен.
— Тези същества не изпитват благодарност. Дошъл е, защото си имала нужда от него — защото те обича. Откликнал е на силата ти, на младостта и непорочността ти…
— На кое?
Под свъсените вежди на Наблюдателя проблесна дяволито пламъче.
— Нима не си чувала легендата? Еднорогът може да бъде опитомен само от истинска девица. А ти все още си такава, убеден съм. Възползвай се максимално от това си предимство — защото то е до време.
Ферн усети, че се изчервява, което я изпълни с яд към самата нея.
Уил се ухили.
— Къде те отведе? — продължи Рагинбоун.
— На един плаж — отвърна Ферн, макар все така да не й се говореше за това. — Беше през нощта, имаше звезди.
Веждите му се повдигнаха, Рагинбоун за пръв път й се стори озадачен.
— Дали е било илюзия? — промърмори той. — Едва ли — еднорогът няма такива способности. Трябва да е било истина… Но пък кой е виждал сребърните плажове от Предела на света — освен във въображението си, разбира се, или в сън, в кристална сфера, която вижда надалеч? Говори се, че това място не съществува извън царството на приказките — или ако съществува, кой би могъл да попадне там? Явно този въпрос получава своя отговор. Съдбата ти е странна, Ферн — или може би просто си имала странен късмет. Но каквато и да е била причината, трябва да се действа внимателно. Появили са се сили, които не очаквах да се намесят.
— Какви сили? — попита Уил.
— Дори аз не знам отговора на всички въпроси — тросна му се Наблюдателя. — Не ми достигат няколко хилядолетия, за да ти отговоря. А сега бихте ли ми показали ключа?
Уил погледна Ферн, която му кимна в отговор. Той вдигна тениската и бръкна в джоба си. В следващия миг пребледня.
— Няма го — едва пророни. — Беше тук, беше у мен… сега го няма.
— Не може да е изчезнал! — Ферн скочи и издърпа брат си от стола. — Дай да видя. Обърни си джоба. Не ми казвай, че имаш дупка… — Обърна се към Наблюдателя, който стоеше, потънал в размисъл. — Възможно ли е да е бил откраднат посредством магия?
— Не, чрез магия — не.
— Но в къщата няма никой друг, освен нас.
— Е, не е точно така.
— Не, изключено… — поклати глава Ферн. — Той е на наша страна.
— Той не е на ничия страна — Рагинбоун се изправи в целия си ръст, оказа се по-висок, отколкото си го спомняше Ферн, и определено по-стреснат. На лицето му се изписа строгост, бръчиците от скръб и веселост изчезнаха и под тях се оголиха мършави скули, очи, които блещукаха в орбитите като потънали в пещера съкровища. Ведрото нехайство падна от него като воал: за пръв път след кръга й приличаше на обикновен човек. — Иди да наблюдаваш за Алимонд — заповяда той на Лугари. — Ако можеш, я забави. — Лугари бутна с муцуна бравата на задната врата и изчезна, преди Уил да е успял да й помогне.