Наблюдателя втренчи поглед във входа към коридора, като направи лек, но категоричен жест и заговори на езика, на който бе говорила Алисън, за да призовава и освобождава, думи и ритми, които започваха да звучат на Ферн странно познато. Докато Рагинбоун изричаше непонятните думи, гласът му се промени, зазвуча някак могъщ, гръмовен, загуби своята благост и придоби известна рязкост, започна да съска на съгласните, сякаш самият език генерираше електрическа енергия. Призован от яростта му, вързопът се материализира и се сгуши край рамката на вратата, разкривеният юмрук притискаше нещо в корема. По изнуреното лице не бе останала и следа от предишната тъга и сега то бе разкривено от ужас.
— Малморт… — подхвана Наблюдателя, но Ферн го прекъсна и се намеси в разговора с угризение, което Пегуилен винаги събуждаше у нея.
— Не го наранявай! Той не ни мисли злото. Никога не би ни предал по своя воля.
— Той не знае що е вярност и предателство. Забравил е значението на тези думи, ако изобщо някога го е знаел.
— Не е вярно. Той е домашен дух, верен е на обитателите на къщата. Какво ти стори тя, Пегуилен? С какво те заплаши? Спокойно, кажи ми.
Когато очите му намериха лицето на Ферн, паниката в тях като че се поуталожи.
— Тя ме призова — прошепна Пегуилен. — Не можех да не се явя. Няма начин да откажеш. Дори той — посочи Рагинбоун — не може да откаже. Тя ми каза… заплаши ме, че ще изпрати чужденеца с червената болест, като миналия път; и че вие с момчето ще отидете при Нан, Ват и Питър и никога няма да се върнете. Каза, че никой няма да стъпи повече в тази къща. Щяла да се погрижи да остана сам-самичък тук завинаги. Завинаги. И няма да мога нито да спя, нито да забравя. Сам-самичък тук…
— Не може да го направи — прекъсна го Ферн с увереност, необяснима дори за самата нея. — Не притежава тази сила. — Рагинбоун, овладял гнева си, я изгледа с любопитство и задоволство. — Тази болест е минала оттук преди много време. Никой не може да върне миналото.
— Тя може — поклати глава Пегуилен и понечи да се отдръпне. — Тя е много силна. Няма равна на себе си.
— Дай ми ключа и ще направя всичко възможно, за да я победя — помоли го Ферн.
— Ще успееш ли?
— Не знам. — Каквото и да й струваше това, тя инстинктивно усети, че не бива да лъже. — Винаги е по-добре да опиташ, отколкото да се предадеш без бой.
Той стоеше в коридора, скрил свитата си в юмрук ръка зад гърба, другата му ръка аха да се протегне, аха да се върне назад, най-дългият пръст започна да се разгъва. Уродливостта на тялото му подчертаваше раздвоението му, сякаш бе видимо дърпан в противоположни посоки, гърбицата му се отдалечаваше от Ферн, главата му бе усукана в колебание.
— Пегуилен — подхвана наново тя, хем кротко, с молба в гласа, но в същото време и достатъчно твърдо. — Дай ми ключа. — Той помръдна към нея, сигурна бе, че го видя, по лицето му пролича, че се е предал…
Но беше твърде късно. Входната врата се отвори с трясък и Алисън влетя като буреносен облак. Вече не беше Алисън, а Алимонд, категорично и завинаги Алимонд, косата се полюшваше около тялото й като огромна паяжина, очите й бяха като острите ръбове на парчета счупено стъкло.
Уил извика от ужас; в изненадата си Рагинбоун изстреля някакво заклинание, което вече нямаше силата да направи. Ферн се хвърли към ключа, но Пегуилен като че се бе отдръпнал от нея, Алимонд сграбчи юмрука му и разтвори пръстите му с такава сила, че те изпукаха като съчки.
— Ключът! — ахна Алисън и изведнъж дъхът й секна.
Ферн видя как енергията на Магнита преминава през тялото й, както бе станало със самата нея при допира до ключа, огънят започна да струи през вените й, да пулсира в мускулите й, главата й се отметна назад в екстаз и болка, през плътта, кожата и дрехите й заструи кървавочервеното й сърце. Разтърси я неистова тръпка, мощна като земен трус, в следващия миг тя се тресеше от смях, но макар устата й да се смееше, гласът, който излизаше през нея, не беше весел.
— Пусни ме! — изплака Пегуилен. — Нали обеща…
— Освобождавам те от товара на съществуването ти — обяви Алимонд и го отлепи от земята, набута главата му в гърбицата, после ръцете му в търбуха, моделира го като топка пластилин, завъртя го и започна да го мачка, докато накрая той се отпусна в ръцете й и миг по-късно изчезна като прашинка на вятъра.
Ферн застина неподвижна — бе толкова слисана, че нямаше глас, с който да извика.