— А сега… сега, Каракандал — подхвана Алимонд.
Наблюдателя се изправи в целия си ръст, от съществото му се излъчваше умора, но в същото време личеше, че не го е страх, че е запазил гордостта си въпреки изгубената надежда, че е човек с достойнство въпреки всичко. Сега, когато Магнита се докосна до нея, тя преодоля всичките си колебания.
— Ти ме наблюдаваше, преобразен като камък. Предполагам чувстваш някакво влечение към неодушевени предмети. Е, така да е. Щом си избрал камъка, остани си камък. Фиасе! Руач фиасе! — Замахна с ръка, като че хвърляше нещо, и в къщата се надигна вятър, който заблъска всички врати по пътя си, разроши косите, изсуши сълзите, метна Уил върху кухненската маса, залепи Ферн за стената. За секунда й се стори, че Рагинбоун се съпротивлява, дрехата се надигна зад гърба му, след това тежкото му палто се превърна в купчина дрипи, тялото му се вгъна и смачка и бе завихрено като купчина листа и когато Ферн погледна през прозореца, видя на хълма, на същото онова място, където бе стоял винаги, камък, който нямаше да проговори никога повече.
Нямаше време за скръб или гняв, остана й само отчаянието. Щом Уил се поосъзна, Ферн получи просветление, сякаш безизходното положение, в което се намираха, мобилизира всичките й сили и отключи съзнанието й. Знаеше, че трябва да предприеме нещо. Трябваше да прекоси коридора, но Алимонд, насочила вниманието си към останалите си двама врагове, й препречваше пътя. Тъкмо вдигаше ръка, когато в кухнята влезе Лугари. Усетила присъствието й, Алимонд се завъртя, устните й се опънаха в усмивка, остра като бръснач.
— Е, дъртата кучка най-после ме намери. Закъсня, вече не можеш да помогнеш на господаря си. От тук насетне той ще бъде камък, забит на хълма. Някъде дълбоко в него мисълта му работи, сърцето му чувства, но никога повече няма да може да ме шпионира и да ме проклина. Да беше побързала, помиярка проскубана. Не знам дали щях да се справя толкова лесно с двама ви едновременно. Оставих те да намериш колата ми, паркирана край пътя, и ти изобщо не ме видя. Сигурно косата ми ме е скрила. Каква само двойка бяхте — отчаян просяк и полусляпата му кучка. А сега се измитай, псе. Докато все още имаш тази възможност. Увале! Чиани неандуу!
Стената зад нея изпращя. Ферн усети тръпката, която премина през цялата къща, чу хрущенето на разпукващи се тухли. Използва моментното разсейване на вещицата, за да се шмугне покрай нея към дневната, но подът се разклати и тя залитна. Подпря се на масата в коридора. В килнатото на една страна огледало видя пукнатината в черната плоскост, под която се виеше вихрушка от искрящи светлинки. Те се трупаха към отвора и с приближаването си до него ставаха по-големи и по-големи, превръщаха се в полегати пламъчета от неотразена светлина. Преброи осем… десет… двайсет… и изведнъж сърцето й трепна.
— Лугари, бягай — прошепна. — Нищо не можеш да направиш. Спасявай се. Бягай!
Вълчицата бе приклекнала напред, устните й бяха извити в безмълвно ръмжене, жълтите й очи бяха странно спокойни. Не помръдна.
Усмивката на Алимонд се разтегли, все едно бе от ластик, разшири се, изтъня, разстла се като прорез с червени ръбове върху бледата рамка на черепа й. Плътта й като че съвсем се бе стопила: от нея бяха останали само кости и усмивка. Дрехите й висяха като на закачалка.
Увале! Лайррассе! Буквата „р“ трепереше дрезгаво в гърлото й, дългите „с“-та съскаха като нажежено желязо върху плът. Докато Алимонд говореше, първото същество изпълзя през процепа — наподобяваше куче, но безплътно като сянка и същевременно мрачно и едро, неестествено яко в раменете, с притъпена муцуна и извити челюсти, от които бе провиснал червен език. Другите след него се изсипаха накуп — мастиленочерен облак с много крака, осеян с очи, пулсиращ от тихо, злокобно ръмжене, което Ферн си спомни, че е чувала и преди. Един-единствен звук, излязъл от множество гърла. Спряха се за миг, за да фиксират врага. Лугари не отстъпи.
— Бягай! — изкрещя Уил от кухнята.
— Бягай! — поде като ехо Ферн, възвърнала гласа си. — Бягай, Ваштари, бягай! — Името й дойде изневиделица, изплува от незнайни дълбини в мозъка на вълка и докато го изричаше, Ферн разбра, че това е истинското име на Лугари, името на жената, която тя е била преди омагьосването.
Лугари скочи изведнъж, излетя от къщата и се понесе по хълма, кучето облак я следваше по петите. В един миг цялата стая се изпълни с преследвача — крайници, мускули, трополене на лапи по пода. Минутата, в която Алимонд проследи с копнеж хайката. В същия този миг Ферн стигна до дневната и отвори вратата.