Мисълта й беше замъглена: остана като втрещена от случилите се събития в последните няколко минути, а именно нахълтването на Алимонд и последователното изчезване или прогонване на Пегуилен, Рагинбоун и Лугари.
Идолът, тумбест и злокобен, грозен и непоклатим, чакаше. Потръпна, щом Алимонд затвори цепнатината — двете половини се сляха, тухлите се наместиха, хоросанът възвърна целостта си, върху избледняващата пукнатина се върна неосвежаваната от десетина години боя. Ферн се залови за работа незабавно, нямаше време дори да се стресне. Когато отвори уста, нямаше представа какво ще изрече, но гласът й отекна в къщата ясен като звън, силен като заповед. Уил се спусна по коридора към нея; Алимонд се завъртя на пети.
— Азмордис — занарежда Ферн. — Ела при мен, призовавам те. Азмордис!
— Не! — изкрещя Алимонд и подхвана заклинание на непознат език, в който Ферн като че разпозна звуци от други, по-близки й езици, вероятно произхождащи от него.
Въпреки цялата суматоха и припряност през главата й мина мисълта, че сигурно е атлантидски. Да, сигурно… Но Алимонд, разконцентрирана от цялата ситуация, не съумя да изрече думите както трябва и сиянието започна да изпълва празните очни орбити на идола, с всяка изминала секунда набираше сила, за да се превърне в студения бял поглед на духа, който не знае що е топлина. Очите внезапно оживяха и тежките устни с усилие произведоха звук.
— Фернанда — рече той и в главата й изплува споменът за голото пусто поле под студени звезди. — Браво на теб, Фернанда.
Тя осъзна, че той е възприел реакцията й за противодействие. Че няма представа, че го е повикала по своя воля.
— Алимонд.
Тя не отвърна. Бе затворила плътно очи, чертите й бяха болезнено разкривени и изразяваха строга концентрация. Лявата й ръка притискаше ключа към гърдите й толкова здраво, че кокалчетата й изпъкваха под кожата и стиснатият й юмрук изглеждаше като на скелет. Ферн усети енергията, която пулсираше от Магнита. Вече не бе видимо течение, а бавно наслояване на сила, от която целият въздух наоколо бе натежал.
Уил се промъкна зад Алимонд, но сякаш нещо го блъсна назад.
— Няма да успееш — проговори идолът. — Твърде силен е, за да го управляваш. Може да ти помогне, може и да не ти помогне, но в никакъв случай няма да приеме да го управляваш. Без моята помощ няма да успееш да го подчиниш на волята си.
Но Ферн мигновено разбра, че предложението му е безсмислено. Магнита бе сила, несравнима с никоя друга, и Алимонд не се опитваше да я подчини, а само да я насочи в желаната посока. Най-старият дух допусна фатална грешка: прие, че Камъка е нещо, способно да изпитва чувства и мисли. Не, Камъка не можеше да мисли, той просто съществуваше. Ферн разбра, че Азмордис гледа на него като на противник, който трябва да бъде пречупен и покорен — не като на същностен елемент от една различна вселена, случайно захвърлен в погрешно измерение, а като на реално същество, затворено в Камъка като дух, попаднал в капана на собствения си рецептор.
Би трябвало да върви в крак със съвременната физика, рече си тя, и фактът, че забеляза подобен пропуск в познанията му, като че я пообнадежди. В следващия миг усети как натежалият от силата въздух я смазва, изпразва дробовете й, изцежда и последната капчица надежда.
Но Алимонд разбираше природата на Камъка. Тя беше смъртна и бе наследила изродените гени на Атлантида — както силата, така и глада. В нея се зараждаше прозрението. В ръката си държеше не само ключа, но и частица от наковалнята, върху която бе изкована душата й. Силата растеше в нея и около нея, докато натежалият въздух се нажежи дотолкова, че започна да пращи от напрежение, пронизван отново и отново от мълнии. Косата й сама се повдигна, от нея блъвнаха микрочастици енергия. Лицето й, като че всмукано навътре, се опъна по черепа и скулите.
— Алимонд — подхвана идолът, — ти се нуждаеш от мен… нуждаеш се от мен! — Гласът му бе дрезгав и грачещ, все едно извираше от дълбините на земята.
Ферн имаше чувството, че усеща треперене под краката си. Но вещицата не се стресна. Пъхна ключа между гърдите си, долепи го до сърцето си, бавно повдигна ръце, все едно носеше огромна тежест, после рязко ги забоде пред себе си и насочи цялата си сила към идола. Нагнетен, въздухът затрептя и зажужа.
Каменната уста зейна в огромна дупка, от която избълва вулкан от ярост, очите се облещиха, сякаш готови всеки миг да излязат от орбитите си. И тогава главата започна да се разцепва, по тялото плъзнаха тънички цепнатини и след броени мигове всичко се взриви с трясък. В стаята бликна фонтан от отломки, които се забиха по мебелите и в стените; едно парче поряза Алимонд по бузата, ала плътта й дотолкова се беше стопила, че кръв не потече. Ферн се залепи за стената, неспособна да мръдне от ужас и учудване. Вещицата се превърна едновременно в инициатор и проводник, преви се одве, затрепери неконтролируемо от силата, която бе освободила. Но Азмордис го нямаше. Сега, когато рецепторът бе унищожен, а тялото на Хавиер се намираше далеч, той нямаше в кого другиго да се всели. Алимонд беше свободна да прави каквото си пожелае.