Когато след броени секунди Ферн се окопити, видя Уил свит на кълбо до нея, а отгоре им — надвесената фигура на Алимонд.
Тя ги заключи в мазето.
— Изобщо не ме вълнува дали ще ви унищожа или не — каза им. — Вие не сте важни, просто застанахте на пътя ми.
Ферн за пореден път установи, че хватката на вещицата е убийствена. Завлече ги през коридора и ги бутна надолу по стълбите, после заключи вратата зад тях. Уил бе твърде уплашен, за да може да й се противопостави, а Ферн още не бе дошла изцяло на себе си.
— Така или иначе, щеше да използва магия срещу нас и нямаше да можем да направим нищо — каза по-късно брат й.
— Да, но… — Ферн събра сили, за да се опита да проясни замъглената си глава. — Все пак мисля… мисля, че малко се престара. Рагинбоун беше прав — тя е човек на крайностите. Не беше нужно да е чак пък толкова… мелодраматична точно сега.
— Мелодраматична ли?!
Седнала на пода в мазето, Ферн полагаше всички усилия да звучи убедително.
— Да унищожи Пегуилен… да вкамени Рагинбоун… да изпрати адски хрътки след Лугари… Беше малко прекалено. Разбираш ли, според мен изобщо не бе наложително да постъпва така с Пегуилен — той не представлява никаква опасност за нея. А що се отнася до другите, можеше да го направи далеч по… кротко. Тя е отмъстителна, невъздържана. Предполагам, че вече не са й останали никакви сили. Не е очаквала да й се наложи да се разправя и с идола. А сега… ще й трябва енергия, за да отвори Дверите. Затова не ни направи нищо — не иска да прахосва каквото й е останало. Страх я е да не свърши като Рагинбоун, да се изтощи до край, до последната капка. Ще й трябва малко време за възстановяване, преди да се опита да използва ключа. Това ни осигурява малко време.
— Време за какво? — попита Уил.
— Да се измъкнем — отвърна Ферн, леко изненадана от въпроса му.
— А после?
— Стига вече си питал — скастри го сестра му и се усмихна. — Първо да се измъкнем оттук.
Мазето не предлагаше много възможности за излизане. Вратата не помръдваше — чуха как Алимонд залоства всички резета отвън. Под свода имаше две прозорчета, които отвън бяха на нивото на земята. Уил можеше да ги достигне, ако се протегне. Други изходи нямаше.
— Веднъж бях в една къща на южното крайбрежие. Имаше таен изход от мазето — подметна той. — Бил предвиден за бракониери.
— Не знам дали по тези места бракониерството е било добре развито — разсеяно му отвърна Ферн. — Пък и бездруго не виждам таен изход. Вече да си го открил, ако имаше такъв. Ще трябва да използваме прозорците.
Стойката за вино се оказа доста тежка и неудобна, но някак си успяха да я затътрят под едното прозорче. Краката й зачегъртаха по неравните плочки и няколкото останали върху нея бутилки затракаха застрашително. Ферн понечи да ги махне, за да не се разбият в пода, но Уил настоя да ги оставят, за да придържат етажерката малко по-стабилна с тежестта си.
Въпреки всичко изкачването до прозорчето се оказа доста трудна работа. Уил каза, че ще опита, защото бил по-подвижен; Ферн се постара да му помогне, като го повдигна колкото можа. Така или иначе, първите няколко опита се оказаха неуспешни, тя си позволи да използва думи, които никога досега не бе изричала в негово присъствие. Накрая Уил все пак се покатери, но вече и двамата усещаха, че са изгубили ценно време и че обстановката се нажежава все повече и ги притиска. Нямаха възможност да се отдадат на мъката си по Рагинбоун и Пегуилен, нито да отделят минутка, за да помислят за Лугари. Трябваше да излязат, да направят нещо, да измислят план… Не успееха ли да спрат Алимонд, никой нямаше да успее: нямаше кой.
Уил се протегна към прозорчето и стойката се наклони опасно.