— Не поддава — рече.
— Счупи го.
Натрупал богат опит от гледане на трилъри по телевизията, той си свали тениската — доста трудна маневра на горния рафт на поставката — уви я около ръката си и натисна. Стъклото, макар и старо, се оказа доста упорито. След няколко удара Уил не постигна нищо, освен насинени кокалчета и чувство на раздразнение и гняв.
— Не мога да замахна като хората — оплака се на сестра си. — Подай ми една бутилка.
Ферн се подчини, като мислено се извини на баща си. Миг по-късно се чу трясък, който тя се надяваше Алимонд да не е доловила — издрънча натрошено стъкло и се разнесе натрапчива миризма на червено вино. Голите гърди на Уил бяха обилно залети и той избълва цветиста псувня.
— Хайде! — не му обърна внимание Ферн. — Щом не е чула шума, значи е в плевнята. Което означава, че е започнала.
— В плевнята ли?
— Какво, забрави ли — trompe l’oeil? Всичките тия приказки за преобръщания бяха само за камуфлаж. Интересуват я окултните действия. Именно там ще се опита да отвори Дверите. Трябва да се измъкнеш през прозореца и да ми отвориш вратата. Хайде!
Но на Уил му бе нужно известно време, докато разчисти парчетата стъкло, а рамката се оказа доста тесничка. В крайна сметка бе принуден да се промъкне през квадрат със страни около трийсет сантиметра. Все пак успя да се добере до високата трева отстрани на къщата, само дето не забеляза, че наред с другото има и коприва, и си опари доста сериозно ръката. Ако бе малко по-едър, особено в раменете, никога не би могъл да се измъкне през прозорчето. Като се появи на вратата на мазето, представляваше забележителна гледка — целият залян с бургундско, тук-там омазан с кръв от порязванията със стъклото, а отгоре на всичкото полепнал с пръст и назеленен от тревата. Ферн го прегърна, без да обръща внимание на петната от вино, и след известно колебание той й отвърна — нетипична демонстрация на чувства помежду им.
— Няма я в къщата — потвърди предположението на сестра си Уил. — Явно наистина е в плевнята. Какво ще правим сега?
— Каквото можем — отвърна тя, а гласът й потрепери, като че всеки момент се канеше да се разплаче. Пусна брат си и обърна лице, преди той да успее да я види.
Избледняващата светлина навън бележеше края на дългия летен ден. Издължените сенки полягаха мързеливо на изток; камъкът, в който бе превърнат Рагинбоун, се забелязваше трудно на фона на тъмнеещото възвишение. Ферн бързо отвърна поглед, в гърлото й заседна буца. Струваше й се, че е минало ужасно много време, откакто му отвори вратата и го пусна в къщата. Че са изтекли години, откакто двамата с Уил ходиха в селото сутринта, за да потърсят ключа от писалището. Сякаш един-единствен ден се бе разтеглил до безкрайност, а тя бе хваната в неговия капан като мишка в колело, която бърза, без да отива никъде. А нощта може би вещаеше край, който и най-развихреното въображение не би могло да си представи.
Сенките пълзяха към плевнята, но покривът и малките прозорчета все още блестяха, облени в разтопеното злато на последните слънчеви лъчи. Едва ли някоя постройка можеше по-малко да прилича на вещерско обиталище. По-скоро наподобяваше викторианска картина, изобразяваща провинциална Англия, изоставена сграда, придремала на меката светлина на фона на зеленината на хълмовете и клисурата. Едва когато приближиха вратата, Ферн усети от там да струи вече познатото й чувство за натиск, сякаш недодяланата провинциална сцена наистина не бе по-истинска от платно, а зад нея се бе притаил мрак, който светлината не допускаше до себе си. Пробва да отвори голямата врата възможно най-безшумно, за да не я усети Алимонд, макар да й се стори, че чу гласът й да нарежда напевно заклинание.
— Трябва да влезем — каза на Уил.
— През прозореца ли? — сбърчи лице той.
— Аха. Тоя път е мой ред.
Нямаше време да търсят стълба и Уил се качи на един кухненски стол, който му се видя по-стабилен, а Ферн се изкатери непохватно на раменете му, като се подпираше на стената на плевнята. Когато най-сетне успя да се изправи, главата й беше точно пред прозореца. Стъклото отдавна беше счупено и тя пъхна ръка в празната рамка, за да напипа дръжката.
Гласът на Алимонд вече се чуваше съвсем ясно; имаше и друг звук, едва доловимо слабо съскане, като дихание на огън, но далеч по-нежно. Рамката не помръдна. Ферн натисна с повече сила и залитна страховито, едновременно с това се чу пукане, при което сърцето се качи в гърлото й. Вещицата продължи отнесено заниманията си. Ферн си спомни думите на Рагинбоун, че е нужно пълно съсредоточаване, за да удържиш кръга. Окуражена, тя се прехвърли през перваза и тупна върху дъските на втория етаж, без да привлече вниманието на Алимонд. Отърси няколко сламки от тялото си и се наведе през прозореца.