Забравила, че двете са врагове, понечи да я предупреди с вик, ала от устата й не се изтръгна никакъв звук — все едно се намираше в кошмар. Хорът от гласове на Алимонд се обедини в една обща мощна дума, която превърна всички огньове в сребро, по огнената завеса затанцуваха сребърни пламъци и думата и светлината се строполиха надолу като пресъхнал фонтан, за да се стопят в заглъхващо ехо и искряща пяна. Границите се смалиха до най-обикновени светли ивици, но в Дверите се появи ключалка, която засия със собствена ярка светлина. Както бе казал Рагинбоун, сдобиеш ли се с ключа, ще можеш да направиш и ключалката. А имаш ли ключалката, ще отвориш Дверите. Алимонд се приближи до прага и като разтвори шепата си, погледна ключа. По пода претича гущерче, което изчезна в кръга. Забравила всяка предпазливост, Ферн се спусна и прескочи огнените очертания на кръга.
Но той бе запечатан, а тя не бе призована. Силата се стовари отгоре й като мощно поле и тя се просна на пода. Успя да се изправи, започна да блъска във въздуха, все едно пред нея имаше тъмнична стена, и да крещи някакви думи. Но Алимонд бе глуха и сляпа. Протегна се и пъхна ключа в ключалката. За една секунда, която сякаш се проточи безкрайно дълго, Ферн запомни тази поза на Алимонд, назъбения й профил със светли контури, дългите й бели пръсти, обвили като пипала безценния предмет.
— Розалин — промърмори тя и Ферн знаеше, че това е името на мъртвородената й дъщеря и че Алимонд отново е Алис Гидингс, отдавна изгубеното момиче от село, копнеещо за любов и лишено от възможността да стане майка.
И тогава Алис завъртя ключа. Чу се тихо прещракване, все едно падна карфица — в този миг това бе единственият шум в целия свят. Ферн моментално различи неясната фигура, която започна да изплува от другата страна на кръга, там, където би трябвало да е стената, толкова близо до Дверите, че спокойно би могло да е и отражението на Алимонд, което да засенчва всяко нейно движение. Щом вратата се отвори, ключът изчезна в небитието.
Ферн се видя паднала на колене. Осъзна се и изтича към звездата, докато застана почти в гръб на вещицата и успя да надзърне в разширяващия се процеп. Алимонд се сепна и застина на място.
Зад Дверите се появи огромна зала, която замъглените очи на Ферн видяха като облицована със злато. След сумрачната плевня тя трудно различаваше подробностите, виждаше само част от помещението и светлина като от приказен залез, обливащ позлатени колони и сияен под. А срещу Алисън имаше жена със златно лице, която бе застанала в точно същата поза като вещицата и която приличаше на нея по нещо, но бе несравнимо по-красива от нея. Черната й коса бе вдигната на висок кок отгоре на главата; дрехите бяха прилепнали по тялото й и искряха. В дясната си ръка стискаше нож, от който все още капеше кръв — червеното бе единственият цвят, който се открояваше на фона на златното.
Атлантида, рече си Ферн, прозряла истината. Това е Забраненото минало. Зохрейн, подобно на Алимонд, се е опитала да отключи Дверите на смъртта и също като Алимонд е била измамена. Ключът е призовал сам себе си. Единственото, което двете са намерили, е било една друга. Двете жени стояха и се гледаха, без да помръдват.
Ферн смени мястото си, за да се опита да види по-голяма част от помещението. Стори й се, че извън кръга чакат и други хора, високи фигури в роби, които блестяха като доспехи. На пода зад жрицата кралица имаше сгърчена фигура колкото на дете, чиято буза бе долепена в аленочервено езеро. Обзе я внезапен студ.
— Смърт — изрече Алимонд и гласът й прозвуча неузнаваемо различен, дрезгав и смутен. — Къде е смъртта? Исках Смъртта!
— Ето ти я — обади се другата, макар Ферн по-късно да осъзна, че разговорът е протекъл на атлантидски.
Красивите черти на жената бяха изкривени от гняв, произтичащ от съзнанието за осуетено постигане на висшите цели, сякаш на пълновластната господарка й бе отказано нещо в последния момент. Захвърли ножа на пода и вдигна ръка в жест, подобен на извършения от Алимонд, но далеч по-категоричен, обигран и властен. Вещицата, онемяла от преживяния провал, явно не забеляза заплахата. Но преди Зохрейн да е успяла да изрече фаталните думи, златната стена внезапно почерня. Откъм вратата се чу шум, който постепенно започна да се усилва, за да се превърне в грохот, който пречеше не само на говора, но и на мисълта. Върху бляскавия свят падна черна сянка, която прогони всяка светлина. Ферн успя да различи неясни образи, изпаднали в паника. Зохрейн вдигна глава и на лицето й се видя изписан ужас, какъвто чертите й не познаваха досега. Твърде късно, си даде сметка Ферн. Това бе Атлантида — краят на Атлантида.