— А полицията какво ви притеснява? — попита Гъс подозрително.
— А, нищо — измънка Ферн и срита брат си под масата. — Просто…
— Май ще е най-добре да ни разкажете всичко — от начало до край.
— Не мога — рече Ферн. — Не си… не си спомням.
— Какво иска Алисън? — въпросът на Маги беше към Уил. — Или и ти не си спомняш?
— Няма да повярвате, ако ви разкажем всичко както си беше — отвърна откровено Ферн. — А съм твърде уморена, за да ви лъжа. Не вадете душата на Уил — не е честно. Не може ли просто да приемем, че не си спомням?
Тишината се проточи достатъчно дълго, за да стане ясно, че думите й са били убедителни.
— Виж, на мене никак не ми е трудно да повярвам на каквото и да било — обади се Гъс след малко. — Такава ми е работата. Така че защо не опитаме?
— Е, добре — въздъхна Ферн. — Алимонд — това й е истинското име — дойде тук, за да намери един предмет. Нещо, което братовчедът Нед си е донесъл от чужбина.
— Някаква антика — кимна с разбиране Маги. — Винаги съм знаела, че не й е чиста работата.
— Не я прекъсвай — сопна й се викарият. — Продължавай, Ферн.
— Да, би могло да се нарече антика — произхожда от Атлантида. А по-антично от това, здраве му кажи. Ние първи го намерихме, ама тя го взе и ни заключи в мазето. Щом успяхме да се измъкнем, пратих Уил да ви викне. Проникнах в плевнята през един от горните прозорци — трябваше да се опитам да й попреча.
— Да й попречиш за какво? Какво се е канела да направи? — попита Гъс.
— Онзи предмет, дето го намерихме — продължи Ферн, като не смееше да погледне никого от присъстващите, — беше ключ. Според сведенията това би трябвало да е ключът за Дверите на смъртта. Алимонд беше поръчала да й направят изображение на Дверите и го бе поставила в плевнята — trompe l’oeil. Мисля, че се е опитвала да стигне до душата на мъртвороденото си дете. За целта си послужи с магия — тя беше вещица. Но в крайна сметка не попадна на Дверите, а на най-обикновена врата. Когато Алимонд я отвори, попадна на Атлантида, на Забраненото минало и на приливната вълна, надигнала се да погълне града. Помъчих се да я накарам да затвори вратата, но мислите й вече бяха другаде. Не успях да стигна до нея и да наруша кръга. Усетих приближаването на земетресението и хукнах да бягам с всички сили, но водата ме застигна и повече не помня. Сериозно ви казвам — нищо не помня. — Плъзна поглед и го спря върху Гъс. — Това е.
— Никога не съм я харесвала — обяви накрая Маги.
— Трябва да ни повярвате — рече Уил. — Моят учител твърди, че съществуват милиони паралелни светове, устроени по различен начин, че пътуването във времето е възможно, поне на теория — доказано е.
— Не казвам, че не ви вярваме — успокои го Гъс. — Видях потопа в крайна сметка. Не вярвам сестра ти да взима халюциногенни хапчета, нито пък е показвала признаци, че е хроничен лъжец. Но въпреки всичко сме длъжни да повикаме полицията. А междувременно май и на мен ще ми дойде добре чашка бренди.
Полицията дойде, полюбува се на плевнята, превърната в руина, и си замина с обещанието, че на дневна светлина ще потърсят Алисън Редмънд.
Маги поднесе задушеното.
— Сигурни ли сте, че ще се оправите? — попита ги няколко пъти.
— Да, всичко е наред — увери я Ферн.
— Ще се погрижа за нея — додаде с тон на възрастен Уил.
Семейство Динсдейл оставиха младежите да вечерят и хванати за ръце, поеха бавно надолу по хълма.
— Какво разбра от цялата й история? — попита Маги. — Измисля ли си, въобразява ли си разни неща или…?
— Във всеки случай не смятам, че лъже — отвърна Гъс. — В състояние на шок човек обикновено не лъже.
— Не е шизофрения, нали? Та тя е такава сладурана! Би било ужасно. Макар да казват, че от шизофрения страдат предимно млади хора. Може да е имала някакви параноични фантазии и сама да си е измислила наводнението.
— Изключено — възрази Гъс. — За броени секунди по хълма се изляха буквално тонове вода. Беше като… като приливна вълна. — Настъпи дълго мълчание, после той продължи: — Понякога си мисля, че човечеството е опасно арогантно. Научим се да събираме и изваждаме и започваме да се бием в гърдите, че Вселената ни е ясна като две и две. Измерваме разстоянията между звездите и обявяваме, че там няма нищо. Слагаме граници на безкрайността. Държим се като хора, хвърлени в заключена стая — след като сме изучили всичко в рамките на пространството, което обитаваме, гордо обявяваме, че стаята и нещата вътре в нея са единственото съществуващо. Отвъд вратата няма нищо. Не съществува нищо, което не сме видели и не сме опознали, което не сме изброили и не сме изказали. Това е то. А от време на време Бог повдига крайчеца на воала — дръпва завесата — и ни позволява да хвърлим по едно око, ей така, колкото да надзърнем и да видим, че има и нещо повече. Сякаш с това иска да ни покаже колко сме късогледи, какви тесни граници сме си поставили. Докато слушах разказа на Ферн, ме обзе точно такова усещане. Мина през главата за секундичка: истина е, отвъд неразбираемия език на скептицизма съществува цял един друг свят.