— Не може да си й повярвал! — не се предаваше Маги.
— Аз вярвам в Бог — призна Гъс. — Съвременната църква е скептично настроена към Неговите възможности, но някога вярвахме, че Бог е всемогъщ. Точно в този случай се срамувам, че допуснах колебание във вярата си. Щом Бог може всичко, значи всичко е възможно. Във всеки случай, поне за момента възнамерявам да остана отворен към външния свят.
— Не ни вярват — отбеляза Уил.
— Разбира се, че не ни вярват. Но пък и няма значение. — Бутна чинията си настрани и зарея замислено поглед в опит да осмисли събитията от този безкраен ден.
— Ще ми разкажеш ли? — попита той. — Имам предвид истинската история, с всички подробности.
— Мислех си… за Лугари. За Рагинбоун. За клетия безпомощен и неверен Пегуилен, смачкан на топка като парче пластилин и издухан като прашинка на вятъра. За Алимонд, измамена от собственото си заклинание, озовала се срещу Зохрейн от другата страна на Дверите, слисана до неописуемост.
Уил не каза нищо, взря се да разгадае мислите, изписани върху безмълвното й лице.
— Как разбра какво цели Алисън? — попита впоследствие. — Онова, дето го каза за душата на мъртвороденото й дете — откъде би могла да знаеш подобно нещо?
— Веднъж я сънувах — отвърна Ферн. — Не, всъщност не беше само веднъж. Но в този конкретен сън аз бях Алисън, знаех какво чувства, познавах копнежите й. После, онзи ден, докато се разхождахме по брега, го разбрах. Тя беше доста… неуравновесена. — Изражението й се промени, белязано от странна тъга. — Клетата Алимонд. Сигурно е ужасно да се чувстваш по този начин. Ограбена… празна… отчаяна. А на всичкото отгоре после, когато отвори Дверите, установи, че дори ключът я е предал… — След малко продължи с известно усилие: — Чудех се дали… Дарбата е допринесла за неуравновесеността й. Рагинбоун каза, че атлантидите започнали да се израждат, защото се размножавали само помежду си, но няма откъде да го знае със сигурност. Може би самата Дарба започва да ти влияе по определен начин.
— Нали и Рагинбоун притежава Дарба, а си е нормален. Така де, посвоему. Тоест беше нормален.
— Но той е загубил Дарбата — припомни му Ферн. — А докато я е притежавал, я е използвал по доста странен начин.
— Нали той твърдеше, че и ти я притежаваш — сети се Уил.
— Но не е сигурно.
— Пък и ти си най-нормалният човек, когото познавам. Даже бих казал досадно нормална. — Усмивката му имаше за цел да я успокои.
— Някога наистина бях такава. — Тя не се усмихна. — Това лято изживях толкова много нови неща. Сякаш моята… уравновесеност… вътрешният ми баланс изгуби устойчивостта си и започна да се лашка насам-натам като люлка. Вече не познавам самата себе си. Вътре в мен израства една нова личност, една Ферн, която ми е почти чужда. Не познавам себе си, но чувствам, разбирам… да, понякога разбирам неща, до които изобщо не ми се ще да се докосвам. Предполагам така се чувства гъсеницата, когато се превръща в пеперуда. Само дето не съм сигурна в какво точно се превръщам аз. Може би в някакво отровно насекомо. Като Алимонд. — Накрая приключи темата с необичайна искреност: — Страх ме е. Страх ме е от самата мен.
На задната врата се почука — лекичко, но в същото време отчетливо. Сякаш самата рамка потръпна. Външният звук отекна в последвалата тишина като единствен камък, захвърлен в езеро, над което не лъхва ни дъх. Уил и Ферн, и бездруго достатъчно напрегнати, застинаха по местата си.
— Кой е? — попита Ферн и в гласа й се усетиха напрегнати нотки.
— Може ли да влезем? — чу се познат глас, който накара и двама им да скочат на крака, Ферн се препъна в халата си, Уил се метна към бравата. Отвън в тъмното стоеше Рагинбоун от плът и кръв, с развяно палто, островърхата качулка бе отпусната назад върху клечестата му като на плашило коса, Лугари стоеше до краката му. Козината й изглеждаше проскубана, езикът й висеше между зъбите. Гръдният й кош се повдигаше и спускаше, отдолу изпъкваха ребрата й. Изглеждаше видимо отслабнала, сякаш бе бягала до премаляване, изпълнена с безнадеждност и отчаяние, докато накрая преследвачите й не се бяха изтощили и не я бяха оставили на мира, за да се върнат в дупката, от която бяха изскочили.